Той се замисли за момент.
— Възможно е. — За миг се поколеба. — Каза ми, че се е хранил у тях. Мисля, че е обядвал. Струва ми се, че спомена готвача на доктор Селф.
21.
Лабораториите по съдебна медицина.
Главната сграда беше от червени тухли и бетон, с големи прозорци с ултравиолетова защита и огледално покритие, за да може външният свят да вижда в тях своето отражение, а вътрешността да е защитена от любопитни очи и вредните лъчи на слънцето. Една по-малка сграда беше още недовършена, а около нея имаше само кал. Скарпета седеше в колата си, наблюдаваше как ролетната врата се вдига и си мечтаеше и нейната да е толкова безшумна. Нейната скърцаше и стенеше като подвижен мост, което правеше и без това зловещата атмосфера на моргата още по-ужасна.
Вътре всичко беше ново и чисто, ярко осветено и боядисано в нюанси на бяло и сиво. Някои лаборатории, край които минаваше, бяха все още празни, докато други бяха напълно оборудвани. Но по плотовете не цареше безредие, работните места бяха чисти и тя очакваше с нетърпение деня, когато щеше да се почувства тук като у дома си. Разбира се, сега беше късно, но дори в работно време идваха най-много двайсет души и почти половината от тях бяха последвали Люси от предишната й лаборатория във Флорида. След време племенницата й щеше да притежава най-добрата частна лаборатория по съдебна медицина в страната и Скарпета осъзна защо това я изпълваше повече с несигурност, отколкото със задоволство. Люси беше възможно най-преуспяла в професията си, но за съжаление в живота й липсваше нещо, както и в този на Скарпета. Никоя от двете не успяваше да създаде или поддържа успешна лична връзка, а досега Скарпета отказваше да приеме, че именно това ги свързва.
Бентън беше много мил, но разговорът с него само затвърди убеждението й, че е прав. Думите му бяха потискащо верни. В продължение на петдесет години беше бягала толкова бързо, че не можеше да се похвали с нищо, освен с необикновената способност да понася болка и стрес, в което всъщност се коренеше проблемът й. Беше много по-лесно просто да си върши работата и да запълва дните си с дълги часове на труд в големи празни пространства. Всъщност, ако трябваше да е честна пред себе си, когато Бентън й даде пръстена, тя не се почувства щастлива и защитена. Пръстенът символизираше най-големия й страх, а именно, че Бентън можеше да си вземе обратно всичко, което й беше дал, или да осъзнае, че не е искал да го дава.
Нищо чудно, че Марино накрая беше откачил. Да, беше пиян и прекалил с хормони, а може би Шанди и доктор Селф го бяха подтикнали към това. Но ако Скарпета се беше постарала да го разбере през всички тези години, може би щеше да успее да го спаси от самия него и да предотврати една грешка, която бе и нейна. Тя също бе злоупотребила с него, защото не се беше държала като вярна и достойна приятелка. Не му беше отказала, докато той не стигна твърде далеч, а трябваше да му откаже още преди двайсет години.
„Не съм влюбена в теб и никога няма да бъда, Марино. Ти не си мой тип. Това не означава, че съм по-добра от теб, просто означава, че не мога.“
Повтаряше си наум думите, които отдавна трябваше да му каже и настояваше да си отговори защо не ги бе изрекла. Защото Марино щеше да я изостави. Можеше да загуби постоянното му присъствие, колкото и дразнещо да беше понякога. Можеше да му причини същото, което с такъв успех беше избягвала: лично отхвърляне и загуба, а сега тя страдаше и от двете, не по-малко от него.
Вратите на асансьора се отвориха на втория етаж и тя тръгна по празния коридор към редица лаборатории зад метални врати и херметични камери. В едно преддверие тя облече бяла престилка за еднократна употреба, сложи си мрежичка за коса и шапка, калцуни върху обувките, ръкавици и маска на лицето. Мина през друга изолирана зона за обеззаразяване с ултравиолетова светлина и от там влезе в напълно автоматизирана лаборатория, където ставаше извличането и репликацията на ДНК — и където Люси, също в бяло от глава до пети, й беше определила среща по неизвестни засега причини. Тя седеше близо до една димна камера и говореше с някакъв учен, който също беше в лабораторно облекло, и поради това тя не го позна веднага.
— Лельо Кей? — повика я Люси. — Сигурно помниш Арън, нашия временно изпълняващ длъжността директор.
Лицето зад пластмасовата маска се усмихна и изведнъж стана познато.
Тримата седнаха.
— Знам, че сте специалист по уликите, но не знаех, че имате нова длъжност — каза Скарпета. После попита какво е станало с предишния директор на лабораторията.