— Помня, че до немного отдавна чакахме седмици, дори месеци за ДНК. — Скарпета се ядосваше за онези дни, които болезнено й напомняха колко много хора бяха малтретирани и убити, понеже някой жесток престъпник не е можел да бъде идентифициран бързо.
— Видимостта е осемстотин метра и става все по-добра — обърна се Люси към Скарпета. — Ще ни дадат разрешение да излетим. Ще се срещнем на летището.
В кабинета на Марино купите му по боулинг се очертаваха на фона на старата гипсова стена, а във въздуха витаеше празнота.
Бентън затвори вратата и не включи осветлението. Седна в мрака на бюрото на Марино и за първи път осъзна, че каквото и да е говорил, никога не беше възприемал Марино сериозно, нито особено задълбочено. Ако трябваше да бъде искрен, винаги го беше възприемал като помощник на Скарпета — невеж, настървен, глуповат полицай, чието място не е в съвременния свят, и в резултат на това и на множество други фактори, присъствието му беше неприятно и не дотам полезно. Бентън го беше понасял. Беше го подценявал в някои отношения и го беше разбирал отлично в други, но не беше успял да признае очевидното. Докато седеше на малко употребяваното бюро на Марино и се взираше през прозореца в светлините на Чарлстън, съжаляваше, че не му беше обърнал повече внимание, както и на всичко останало. Онова, което трябваше да знае, се бе оказало съвсем достъпно.
Часът във Венеция беше почти четири сутринта. Не беше чудно, че Пауло Марони бе напуснал болница „Маклийн“, а наскоро и Рим.
— Пронто — каза докторът по телефона.
— Спеше ли? — попита Бентън.
— Ако те интересуваше, нямаше да ми се обадиш. Какво е станало, че се налага да ми звъниш в този неприличен час? Някакво развитие по случая, надявам се?
— Не непременно положително.
— Тогава какво? — В гласа на доктор Марони се усещаше скрита неохота или може би Бентън чуваше примирение.
— Пациентът, който си приемал.
— Казах ти за него.
— Каза ми онова, което искаше, Пауло.
— С какво повече мога да ти помогна? — поинтересува се доктор Марони. — Освен онова, което ти казах, си прочел и бележките ми. Постъпих приятелски и не те попитах как си стигнал до тях. Например не съм обвинил Люси.
— По-добре да обвиниш себе си. Нима очакваш да не разбера, че си искал да отворим файловете за пациента ти? Оставил си ги в мрежата на болницата. Оставил си програмата за споделяне на файлове включена, което значи, че всеки, който знае къде са, може да влезе в тях. За Люси, да, нямаше да й струва никакво усилие. Но за теб това не е грешка. Твърде умен си да я допуснеш.
— Значи признаваш, че Люси е влязла в поверителните ми електронни файлове?
— Знаел си, че ще искаме да прочетем бележките за пациента ти. Затова си ги подготвил, преди да заминеш за Рим. Което, впрочем, стана по-рано от очакванията ти. И много удобно — точно след като научи, че доктор Селф ще бъде пациентка в „Маклийн“. Ти го разреши. Тя не можеше да бъде приета в „Павилиона“ без твое позволение.
— Беше обезумяла.
— По-скоро пресметлива. Тя знае ли?
— Какво да знае?
— Недей да ме лъжеш.
— Интересно, че допускаш подобно нещо — засегна се доктор Марони.
— Разговарях с майката на доктор Селф.
— Още ли е толкова неприятна?
— Предполагам, че не се е променила — отвърна Бентън.
— Хората като нея рядко се променят. Понякога омекват с възрастта. Но в нейния случай допускам, че е станала по-лоша. Каквато ще бъде и Мерилин. Каквато вече е.
— Предполагам, че тя също не се е променила особено. Макар че майка й упреква теб за личностното разстройство на дъщеря си — каза Бентън.
— А ние знаем, че не е станало така. Тя няма предизвикано от мен личностно разстройство. Сама си го е докарала.
— Не е забавно.
— Наистина не е.
— Къде е той? — попита Бентън. — Много добре знаеш за кого питам.
— В онези отдавнашни дни въпросната личност още беше малолетна, на шестнайсетгодишна възраст. Разбираш ли?
— А ти си бил на двайсет и девет.
— На двайсет и две. Гладис ме обижда, като ме изкарва толкова по-възрастен. Сигурен съм, че разбираш защо трябваше да замина — каза доктор Марони.
— Да заминеш или да избягаш? Ако питаш доктор Селф, според нея е второто, когато говори за бързото ти изчезване преди няколко седмици. Държал си се неприлично с нея и си избягал в Италия. Къде е той, Пауло? Не си го причинявай, не го причинявай и на никого друг.