— Значи бележките ти всъщност не са от сеанси, които си имал с него. Очевидно той е твой син и никога не ти е бил пациент.
— Фалшифицирах бележките. Очаквах да се досетиш.
— Защо?
— За да направиш какаото трябва. Да го намериш сам, защото аз не бих могъл да го предам. Трябваше ти да зададеш въпросите, за да мога да им отговоря, и вече го направих.
— Ако не го намерим бързо, Пауло, той пак ще извърши убийство. Трябва да има още нещо, което знаеш. Сигурно имаш негова снимка?
— Не и скорошна.
— Изпрати ми каквато имаш.
— Военните ще имат необходимото. Може би пръстови отпечатъци и ДНК. И снимка със сигурност. По-добре да получиш тези неща от тях.
— И докато мина през всички формалности, ще бъде твърде късно.
— Впрочем аз няма да се върна — каза доктор Марони. — Сигурен съм, че няма да се опиташ да ме върнеш насила и ще ме оставиш на мира, защото проявих уважение към теб, така че ми дължиш същото. И без това ще бъде безсмислено, Бентън — добави той. — Имам много приятели тук.
22.
Люси проверяваше своя предстартов списък.
Фарове за приземяване, ключ за редукция на шума, вентили за подаване на гориво. Тя провери индикациите на летателните инструменти, нагласи висотомера, включи акумулатора. Задейства първия двигател, когато Скарпета излезе от хангара и тръгна по бетонираната площадка. Леля й отвори задната врата на хеликоптера и сложи куфарчето с инструменти и фотографските си материали на пода, после отвори лявата предна врата, стъпи на металната шейна и се качи.
Първият двигател се включи на наземен празен ход и Люси запали двигател номер две. Виенето на турбините и боботенето стана по-силно и Скарпета закопча предпазните колани. Един служител се приближи тичешком през рампата, като размахваше светещи палки, а Скарпета сложи слушалките на главата си.
— За бога! — възкликна Люси в микрофона. — Хей! — Сякаш служителят можеше да я чуе. — Нямаме нужда от помощта ти. Кой знае докога ще стои там. — Люси отвори вратата и му направи знак да се махне. — Не сме самолет. — Тя продължи да говори, но човекът не я чуваше. — Нямам нужда от помощ, за да излетя. Отивай си.
— Ужасно си напрегната — прозвуча гласът на Скарпета в слушалките й. — Има ли новини от издирването?
— Нищо. В района на Хилтън Хед няма хеликоптер. Там още е много мъгливо. Търсенето по суша не е дало резултат. Не са започнали издирване с инфрачервени камери. — Люси включи прекъсвача над главата си. — Трябват ни около осем минути, за да се охлади. После излитаме. Хей! — Сякаш служителят също носеше слушалки и можеше да я чуе. — Махай се. Заети сме. По дяволите, сигурно е нов.
Човекът стоеше срещу тях, отпуснал оранжевите палки, и не насочваше никого на никъде.
От кулата съобщиха на Люси:
— Вдясно от теб е тежкият С-17.
Военният товарен самолет представляваше куп ярки светлинки и изглеждаше така, сякаш огромното му туловище висеше неподвижно във въздуха. Люси потвърди по радиостанцията, че го вижда. Тежкият С-17 с огромни перки по крилата не беше фактор, защото тя искаше да се отправи към центъра на града, към моста над река Купър. После над моста „Артър Равенъл“. Накъдето си поиска. Дори да прави осморки във въздуха, ако желае. Да лети ниско над водата или над сушата, ако поиска. Защото тя не беше самолет. Не го обясни по този начин по радиото, но това имаше предвид.
— Обадих се на Търкингтън — обърна се тя към Скарпета. — Казах му какво знаем засега. Бентън ми звънна, но предполагам, че си говорила с него и той ти е съобщил новините. Ще дойде всеки момент и дано не закъснее. Няма вечно да стоя тук. Знаем кой е мръсникът.
— Само че не знаем къде е — каза Скарпета. — Предполагам, че още нямаме представа и къде е Марино.
— Ако питаш мен, трябва да търсим Пясъчния човек, не труп.
— До един час всички ще го търсят. Бентън е уведомил полицията, местната и военната. Някой трябва да търси нея. Това е моята работа и смятам да я свърша. Донесе ли товарната мрежа? И чула ли си нещо за Марино? Каквото и да е.
— Нося мрежата.
— Обичайната екипировка в багажа ли е?
Бентън вървеше към служителя с палките. Даде му бакшиш и Люси се разсмя.
— Предполагам, че винаги, когато те попитам за Марино, няма да ми обръщаш внимание — продължи Скарпета, докато Бентън се приближаваше.
— Може би трябва да си искрена с човека, за когото ще се омъжиш. — Люси гледаше Бентън.