Дюните бяха заобиколени с треви и други растения и се диплеха докъдето стигаше погледът им, недокоснати от приливите. Скарпета мислеше за битките, водени тук, и си представяше загубения живот за една кауза, която не можеше да бъде по-различна от тази на Юга. Злините на робството. Чернокожите войници янки бяха избити до крак. Стори й се, че чува техните стенания и шепот сред високите треви, и каза на Люси и Бентън да не се отдалечават. Наблюдаваше как светлините от фенерите им прорязват тъмния терен като дълги ярки остриета.
— Насам — извика Люси от мрака между две дюни. — Света Богородице! — възкликна тя. — Лельо Кей, моля те, донеси маски!
Скарпета отвори багажното отделение и извади големия криминоложки куфар. Отвори го на пясъка, потърси маските и реши, че сигурно вонята е ужасна, щом Люси ги иска.
— Не можем да измъкнем и двамата оттук. — Гласът на Бентън, понесен от вятъра.
— Какво ли още ни очаква? — гласът на Люси. — Чу ли това?
Нещо плющеше. Далеч между дюните.
Скарпета се приближи към тях и вонята стана по-силна. Тя сякаш сгъстяваше въздуха, очите й пареха, подаде им маските и също си сложи една, защото й беше трудно да диша. Приближи се към Люси и Бентън в една падина между дюните, толкова ниска, че не се виждаше от плажа. Жената беше гола и силно издута от престоя на трупа на открито в продължение на дни. Беше нападната от ларви, лицето й беше изядено, устните и очите ги нямаше, зъбите й се виждаха. Лъчът от фенерчето на Скарпета улови титаниев щифт, мястото на липсващата коронка. Скалпът й се свличаше от черепа, дългата й коса се стелеше по пясъка.
Люси тръгна през сухите треви към плющящия звук, който и Скарпета чуваше. Не беше сигурна какво да прави, мислеше за следи от барут, за пясъка и за това място и се питаше какво означава то за него. Той беше създал свое бойно поле. С колко още мъртъвци щеше да бъде осеяно, ако тя не беше открила това място заради бария, антимона и оловото, за които той навярно не знаеше нищо и тя го усещаше. Болният му дух сякаш витаеше във въздуха.
— Палатка — извика Люси и те отидоха при нея.
Намираше се зад друга дюна. Дюните приличаха на тъмни вълни, които се отдалечаваха от тях, оплетени в храсталаци и трева. Беше опънал палатка, неговото убежище в тази пустош. Алуминиеви пръти и брезент, а през отвора, който плющеше на вятъра, се виждаше вътрешността. Дюшек със спретнато опънато върху него одеяло, поставен наблизо фенер. Люси отвори хладилната чанта с крака си. Вътре имаше десетина сантиметра вода. Потопи пръст в нея и обяви, че е хладка.
— Имам една носилка в багажното на хеликоптера — каза тя. — Как искаш да го направим, лельо Кей?
— Трябва да снимаме всичко. Да измерим. Да повикаме полицията веднага. — Чакаше ги много работа. — Можем ли да пренесем двамата наведнъж?
— Не и с една носилка.
— Искам да огледам всичко тук — настоя Бентън.
— Тогава ще ги приберем в чували и ще ги отнесеш един по един — разпореди Скарпета. — Къде искаш да ги оставиш, Люси? На някое дискретно място. По-добре не на летището, където твоят трудолюбив регулировчик навярно насочва комарите. Ще се обадя на Холингс да видя кой може да те посрещне.
После замълчаха, заслушани в плющенето на импровизираната палатка, в шепота на тревата, в мекото разбиване на вълните. Кулата на фара приличаше на огромна черна пешка върху шахматна дъска, заобиколена от обширното набраздено и черно море. Той беше някъде там и това й се струваше нереално. Войник на нещастието, но Скарпета не изпитваше съчувствие.
— Да започваме — каза тя и опита да набере телефон. Разбира се, нямаше покритие. — Ще трябва да го набереш от въздуха — обърна се към Люси. — Искай номера от Роуз.
— Роуз?
— Обади й се.
— За какво?
— Подозирам, че знае къде е той.
Донесоха носилката, чували за трупове, найлонови чаршафи и предпазни средства срещу биологичен риск. Започнаха с нея. Тя беше мека, защото трупното вкочаняване беше настъпило и отминало, сякаш се бе отказало да протестира срещу смъртта й, и насекомите и дребните рачета я бяха превзели. Бяха изяли онова, което беше меко и наранено. Лицето й беше подуто, тялото подпухнало от бактериален газ, кожата й бе зеленикавочерна, а кръвоносните съдове я прорязваха като мрамор. Левият й бут и задната част на бедрото бяха неравно отрязани, но нямаше други очевидни наранявания и следи от осакатяване, и нищо не показваше какво е причинило смъртта. Вдигнаха я и я поставиха в средата на един чаршаф, а после в чувал, който Скарпета закопча с цип.