— Демонстрации? Номера?
— Той постоянно ти се натискаше — продължи Бентън.
— А аз се чудех как да се измъкна от него.
— През целия ден те ухажваше. Чудеше се как да се приближи. Зяпаше те, докосваше те пред очите ми.
— Бентън…
— Знам, че е привлекателен. Може би ти харесва. Но няма да търпя. Не и пред погледа ми. По дяволите!
— Бентън…
— Също и с бог знае кого. Там, в сърцето на Юга. Какво знам аз?
— Бентън!
Мълчание.
— Говориш като луд. Изобщо откога си започнал да се съмняваш, че ти изневерявам? Съзнателно.
Не се чуваше нищо, освен стъпките им по каменните стълби и тежкото им дишане.
— Съзнателно — повтори тя. — Защото единственият път, когато бях с друг, беше когато мислех, че си…
— Мъртъв — завърши той. — Да. Казаха ти, че съм мъртъв, и минута по-късно се изчука с някакъв, който можеше да ти бъде син.
— Недей. — Тя започваше да се ядосва. — Да не си посмял.
Той замълча. Дори след бутилката вино, която изпи съвсем сам, знаеше, че не бива да повдига въпроса за мнимата си смърт, когато го бяха принудили да влезе в програма за закрила на свидетели. Помнеше какво преживя тя заради него. Знаеше, че не бива да я напада, сякаш е била емоционално жестока към него.
— Съжалявам — каза той.
— Какъв е проблемът всъщност? — попита тя. — Господи, тези стълби.
— Явно не мога да го променя. Както ти казваш за вкочаняването и кръвонасяданията. Факт, непроменим. Да го приемем.
— Няма да приема нищо, каквото и да имаш предвид. Колкото до мен, нищо не се е случило. И вкочаняването е за мъртъвци. Ние не сме мъртви. Току-що каза, че никога не си бил.
И двамата бяха останали без дъх. Сърцето й биеше до пръсване.
— Съжалявам, наистина — каза той, като имаше предвид миналото, фалшивата си смърт и съсипания й живот.
— Беше прекалено внимателен. И прям. И какво?
Бентън бе свикнал с вниманието, което й обръщаха другите мъже. Винаги го приемаше невъзмутимо, дори с чувство за хумор, защото знаеше коя е тя, кой е той, знаеше за огромната си сила и че тя трябваше да понася същото — жени, които го зяпаха, докосваха го, желаеха го най-безсрамно.
— Създаде си нов живот в Чарлстън — отбеляза той. — Не виждам как ще го разрушиш. Не мога да повярвам, че го направи.
— Не можеш да повярваш? — Стъпалата продължаваха и сякаш бяха безкрайни.
— Знаеш, че съм в Бостън и не мога да се преместя на юг. Какво ще стане с нас?
— Станал си ревнив. Каза „шибан“, а никога не използваш такива думи. Господи! Мразя стълбите. — Вече не можеше да си поеме дъх. — Няма причина да се чувстваш застрашен. Не ти е присъщо да се чувстваш заплашен от когото и да е. Какво ти става?
— Очаквах твърде много.
— Какво очакваше, Бентън?
— Няма значение.
— Определено има.
Продължиха да изкачват безкрайното стълбище и спряха да говорят, защото връзката им беше твърде сложна за обсъждане, когато са останали без дъх. Тя знаеше, че Бентън бе ядосан, защото се страхуваше. Чувстваше се безсилен в Рим. Чувстваше се безсилен в тяхната връзка, защото живееше в Масачузетс, където се премести с нейната благословия, а възможността да работи като съдебен психолог в болница „Маклийн“, филиал на „Харвард“, беше твърде привлекателна, за да я изпусне.
— Какво си въобразявахме? — попита тя, след като стълбите свършиха, и посегна към ръката му. — Идеалисти както винаги, предполагам. Можеше да покажеш малко ентусиазъм, сякаш искаш и ти да държиш ръката ми. Седемнайсет години никога не сме живели в един град, още по-малко в една къща.
— Не мислиш ли, че това може да се промени? — Той сплете пръсти с нейните и си пое дълбоко въздух.
— Как?
— Навярно тайно съм се надявал, че ще се преместиш. В „Харвард“, Технологичния институт, университета „Тъфт“. Предполагах, че може да преподаваш. Може би в медицински колеж или да станеш хоноруван консултант в „Маклийн“. Или може би в патоанатомията в Бостън, да я оглавиш.
— Не мога да се върна към такъв живот — каза Скарпета и двамата влязоха във фоайето на хотела, което тя наричаше бел епок, защото беше от една красива епоха. Но двамата не забелязваха мрамора, старинните стъклени предмети от Мурано, коприната и скулптурите, не забелязваха нищо и никого, включително и Ромео (той наистина се казваше така), който денем беше боядисан в златисто мим, вечер портиер, а напоследък привлекателен и намусен италианец, който не искаше повече да го разпитват за убийството на Дрю Мартин.