— Не знам защо ти давам съвети — рече тя. — Разбираш от градинарство повече от мен.
— Няма нищо лошо да ми напомните — отвърна той.
— Може да посадим люляк до предната порта, за да може госпожа Гримбол да усеща прекрасния му аромат. Може би това ще я направи по-любезна.
— Тя смяташе, че постъпва правилно. — Бул разгъна салфетката и я пъхна в ризата си. — Не биваше да се крия, но след като онзи мъж с мотора дойде в уличката с пистолет, си отварях очите на четири. Имах предчувствие.
— Човек трябва да вярва на предчувствията си.
— Винаги им вярвам. Никога не са случайни — заяви Бул и отпи от чая. — Нещо ми подсказваше да чакам в храстите онази вечер. Наблюдавах вратата ви, но всъщност е трябвало да наблюдавам задната уличка. Понеже ми казахте, че вероятно там е била катафалката, когато Лушъс е бил убит, значи убиецът е бил отзад.
— Радвам се, че ти не си бил там. — Тя си спомни за остров Морис и какво бяха намерили сред дюните.
— На мен пък ми се ще да бях.
— Нямаше да е зле госпожа Гримбол да се бе обадила в полицията заради катафалката — отбеляза Скарпета. — Тикна теб в затвора, а не е съобщила за паркираната катафалка на задната уличка късно вечерта.
— Видях как го докараха в килията — рече Бул. — Затвориха го, а той се тревожеше за раненото си ухо. Един от пазачите го попита как е станало и той обясни, че бил ухапан от куче, че ухото се е възпалило и му трябва лекар. Много се говореше за него и за кадилака с откраднатия номер. Чух един полицай да казва, че този мъж опекъл някаква жена на скара. — Бул отпи пак от чая. — Мисля си, че госпожа Гримбол може да е видяла кадилака, но не е съобщила нито за него, нито за катафалката. Поне не на полицията. Странно е как хората решават, че едно нещо е важно, а друго не е. Щом на улицата има катафалка, логично е да се запиташ дали някой не е умрял и да провериш. Ами ако е някой твой познат? Няма да й хареса да свидетелства в съда.
— На никого от нас няма да му е приятно.
— Но на нея ще й бъде особено неприятно — изтъкна Бул и вдигна лъжицата си, но беше твърде добре възпитан, за да се храни, докато разговарят. — Сигурно си въобразява, че може да се държи нахално със съдията. Бих си купил билет, за да видя това. Преди няколко години работех в същата тази градина и я видях как заля с кофа вода една котка, която се криеше под къщата й и току-що беше се окотила.
— Не казвай нищо повече, Бул. Не издържам.
Скарпета се качи по стълбите, мина през спалнята и излезе на малката тераса, която гледаше към градината. Бентън говореше по телефона и сигурно беше правил само това, откакто се бяха разделили. Беше се преоблякъл в панталони цвят каки и поло, миришеше на чисто и косата му беше влажна. Зад него беше решетката от медни тръби, която тя бе поставила, за да може пасифлората да се катери като любовник към прозореца й. Долу беше дворът, покрит с каменни плочи, и плиткото езерце, което се пълнеше през стар пробит маркуч. Във всеки сезон от годината градината й беше истинска симфония. Мирта, камелии, кани, лилии, зюмбюли, хортензии, нарциси и далии. Но най-много бяха люляците и питоспорумите, защото обичаше нежната им миризма.
Слънцето бе залязло и изведнъж се почувства толкова уморена, че погледът й се замъгли.
— Беше капитанът — съобщи Бентън, като остави телефона на стъкления плот на масата.
— Гладен ли си? Да ти донеса чай? — попита тя.
— Защо пък аз да не ти донеса нещо? — Бентън я погледна.
— Свали си очилата, за да виждам очите ти — помоли Скарпета. — Нямам желание да гледам тъмните ти очила. Толкова съм уморена. Не знам защо съм толкова уморена. Преди не се уморявах толкова лесно.
Той свали очилата си, сгъна ги и ги остави на масичката.
— Пауло е подал оставка и няма да се върне от Италия. Мисля, че нищо няма да му се случи. Президентът на болницата е безкрайно зает да ликвидира щетите, защото нашата приятелка доктор Селф току-що е участвала в радиошоуто на Хауард Стърн и е говорила за експерименти в стила на „Франкенщайн“ от Мери Шели. Надявам се да я попита колко са големи гърдите й и дали са истински. Забрави. Тя ще му каже. Може дори да му ги покаже.
— Предполагам, че няма новини за Марино.
— Моля те. Дай ми време, Кей. Не те виня. Ще намерим начин да го преодолеем. Искам пак да те докосвам, без да мисля за него. Ето, казах го. Да, това ужасно ме притеснява. — Той улови ръката й. — Защото се чувствам донякъде виновен. Може би не само донякъде. Ако бях тук, нищо нямаше да се случи. Смятам да променя това. Освен ако не искаш.