— Няма проблем, ако двамата се чувстват еднакво.
— При теб така ли е? — попита той. — Още ли изпитваш същото? Защото, ако…
— Защото, ако… какво?
— Би ли?
— Какво? Дали искам да направим нещо по въпроса?
— Да. Завинаги. — Той стана и намери сакото си, бръкна в джоба му и се върна на дивана.
— Завинаги, но не за лошо — каза тя, загледана в предмета в ръката му.
— Не се шегувам. Говоря сериозно.
— Значи не искаш да ме загубиш заради някакъв глупав флирт? — Тя го притегли към себе си и го прегърна силно. Прокара пръсти през косата му.
— Може би — отвърна той. — Вземи го, моля те.
Разтвори пръсти. На дланта му имаше сгънато парче хартия.
— Подаваме си бележки като в училище — усмихна се тя, но се боеше да я разгърне.
— Хайде, отвори пакетчето, не бъди страхливка.
Тя разгъна хартията. Вътре пишеше: „Съгласна ли си?“ и имаше старинен пръстен — тънка платинена халка с инкрустирани диаманти.
— На прабаба ми е — обясни той и сложи пръстена на пръста й, където той прилепна идеално.
Целунаха се.
— Ако причината е ревността ти, това е ужасно — рече тя.
— Просто е у мен, след като е престоял в сейф петдесет години. Но наистина ти предлагам — каза Бентън. — Моля те, съгласи се.
— Как ще се справим? След всичките ти приказки за живота ни разделени?
— За бога, поне веднъж не бъди разумна.
— Много е красив. Дано да си сериозен, защото няма да ти го върна.
3.
Девет дни по-късно, неделя.
Звук на корабна сирена скръбно се носеше откъм морето. Църковните камбанарии пронизваха облачното утринно небе в Чарлстън и една самотна камбана започна да бие. Скоро към нея се присъедини цяла група и заедно заехтяха на тайния език, който звучи еднакво по целия свят. С камбаните дойде първата светлина на утрото и Скарпета се размърда в своите господарски покои, както иронично наричаше стаите на втория етаж на станцията за дилижанси от началото на XIX век. В сравнение с луксозните й жилища в миналото, сегашното беше странно и много различно.
Спалнята и кабинетът й бяха едно помещение, а пространството бе така претъпкано, че едва можеше да се движи, без да се блъсне в старинния скрин, лавиците с книги и дългата маса, постлана с черна покривка, върху която имаше микроскоп, предметни стъкла, латексови ръкавици, маски против прах, фотографски материали и всякакви необходими неща за изследване на местопрестъпление — всички изглеждаха доста ексцентрично. Нямаше дрешник, само два залепени един до друг гардероба, облицовани с кедър, и от единия от тях тя избра черен костюм с пола, раирана копринена риза в бяло и сиво, и черни обувки с нисък ток.
Облечена за очаквания тежък ден, тя седна на бюрото и се загледа в градината, като наблюдаваше как се променя в непостоянната светлина на утрото. Влезе в електронната си поща, за да провери дали нейният следовател Пийт Марино не е изпратил нещо, което можеше да обърка плановете й за деня. Нямаше съобщения. За да е сигурна, тя му позвъни.
— Да. — Гласът му звучеше отпаднало.
Кей чу непознат женски глас да се оплаква:
— По дяволите! Сега пък какво?
— Нали със сигурност ще дойдеш? — попита Скарпета. — Късно снощи ми се обадиха, че ще пристигне труп от Бофорт. Надявам се да бъдеш в моргата, за да се погрижиш. Имаме и среща днес следобед. Оставих ти съобщение. Но ти не ми се обади.
— Да.
Жената при него каза със същия недоволен глас:
— Сега пък какво иска онази?
— Трябва да дойдеш до час — твърдо настоя Скарпета. — Тръгни още сега, иначе няма да има кой да приеме трупа. Ще дойдат от погребално бюро „Медик“. Не ги познавам.
— Да.
— Ще съм там около единайсет, за да довърша каквото мога с малкото момче.
Сякаш случаят с Дрю Мартин не беше достатъчно травмиращ. Първият работен ден на Скарпета след завръщането й от Рим й донесе още един ужасен случай, убийство на малко момче, чието име още бе неизвестно. Образът му се намести в съзнанието й, защото нямаше къде другаде да отиде, и когато най-малко очакваше, тя виждаше деликатното му лице, измършавялото му телце и къдравата кестенява коса. После и останалото. Как изглеждаше тялото след края на аутопсията. След толкова години, след хиляди случаи част от нея мразеше необходимостта от онова, което трябваше да причинява на мъртвите заради нещо, сторено им по-рано от друг.
— Да. — Това беше единственият отговор на Марино.