— Сприхав, груб… — мърмореше си тя, докато слизаше на долния етаж. — Направо ми писна от него — въздъхна гневно.
В кухнята токчетата й остро потракваха по пода от теракотени плочки, които сама беше редила дни наред на ръце и колене, когато се нанесе в станцията за дилижанси. Беше пребоядисала стените в чисто бяло, за да улавят светлината от градината, и беше реставрирала кипарисовите греди на тавана, които допринасяха за оригиналността на постройката. Кухнята — най-важното помещение — беше идеално подредена с уреди от неръждаема стомана, медни тенджери и тигани (винаги излъскани до блясък като нови монети), дъски за рязане и ръчно изработени немски ножове за професионални готвачи. Племенницата й Люси щеше да дойде всеки момент и Скарпета много се радваше, но също така беше и любопитна. Люси рядко се обаждаше да се самопокани на закуска.
Скарпета взе продуктите, за да приготви омлет от белтъци, пълнен със сирене рикота и пресни печурки, задушени в шери и студено пресован зехтин. Никакъв хляб, нито дори плоските питки без мая, печени на теракотена плоча, която донесе на ръка от Болоня още по времето, когато охраната по летищата не смяташе приборите за готвене за оръжия. Люси беше на безкомпромисна диета — защото тренираше, както сама се изразяваше. „За какво?“, питаше я винаги Скарпета. „За цял живот“, неизменно отвръщаше Люси. Беше заета с разбиването на белтъците с тел и замислена за онова, което й предстоеше през деня. Внезапно се стресна от зловещ удар по прозореца на горния етаж.
— Моля те, не! — възкликна разстроено тя, остави телта и хукна към вратата.
Изключи алармата и забърза към вътрешния двор, където една жълта сипка безпомощно пърхаше с крилца върху старите тухли. Скарпета нежно я вдигна, главичката й се залюля немощно с полузатворени очи. Заговори й успокояващо и погали копринените й крилца, докато птичето се опитваше да се съвземе и да полети, но главичката все така се люшкаше. Беше просто замаяна, скоро щеше да се възстанови. Но сипката пак падна и запърха с крилца, а главичката все така се люлееше. Може би нямаше да умре. Глупаво самозалъгване за човек с нейния опит. Тя отнесе птичката вътре. В заключеното най-долно чекмедже на кухненския шкаф имаше заключена метална кутия, а в нея — шише с хлороформ.
Седна на задната тухлена стълба и не стана, когато чу характерния рев на ферарито на Люси.
То зави по Кинг стрийт и паркира на алеята за коли пред къщата. Скоро Люси се появи във вътрешния двор с плик в ръка.
— Закуската не е готова, кафето също — рече тя. — А ти седиш тук със зачервени очи.
— Алергия — обясни Скарпета.
— Последния път, когато обвини алергията, каквато впрочем нямаш, едно птиче се беше ударило в прозореца. И на масичката имаше мръсна лопатка, както сега. — Люси посочи старата мраморна градинска маса и лопатката върху нея. Наблизо под един питоспорум имаше прясно затрупан гроб, покрит с парчета от счупени глинени съдове.
— Сипка — обясни Скарпета.
Люси се настани до нея.
— Явно Бентън няма да дойде за уикенда — каза тя. — Когато идва, винаги правиш дълъг списък за покупки.
— Не може да се измъкне от болницата.
В малкото плитко езерце в средата на градината плуваха като конфети листенца от китайски жасмин и камелии.
Люси взе едно листо от мушмула, окапало при скорошния дъжд, и го завъртя в ръце.
— Надявам се, че това е единствената причина. Върна се от Рим с голямата новина, а каква е разликата? По нищо не личи, поне според мен. Той е там, а ти тук. И нямате планове това да се промени, нали?
— Изведнъж стана специалистка по връзките — подхвърли с упрек Скарпета.
— Преживяла съм го. Същото се случи с мен и Джанет. Започнахме да говорим за обвързване, за женитба, когато най-после стана законно перверзниците да имат повече права от кучетата. Изведнъж тя не можа да приеме факта, че е хомосексуална. И всичко приключи, преди да е започнало. И то по грозен начин.
— Грозен? По-скоро непростим.
— Аз би трябвало да не прощавам, не ти — възрази Люси. — Ти не си била там. Не знаеш какво беше. Не ми се говори за това.
Малка статуя на ангел пазеше езерото. Какво точно пазеше, оставаше Скарпета да разбере. Определено не птиците. Може би нищо. Тя стана и изтупа полата си.
— За това ли искаше да говорим, или просто ти хрумна, когато ме завари да седя тук и да се чувствам ужасно, защото се наложи да евтаназирам поредната птица?
— Обадих ти се снощи с молба да се видим заради съвсем друго — отвърна Люси, като още си играеше с листото.