— Аларма? — изумено попита Скарпета. — Никой не ми е казал.
— Защото не се е случило. Отидох там и всичко беше наред. Хладилникът си работеше. Влязох в кабинета му, за да взема номера на компанията, исках да проверя дали наистина всичко е наред, и познай какво имаше на десктопа му.
— Това е абсурдно. Държи се като дете.
— Не е дете, лельо Кей. И скоро ще трябва да го уволниш.
— А как ще се справя? И сега едва успявам. Хората не ми достигат, а няма вероятност скоро да намеря подходящ помощник.
— Това е само началото. Той ще се държи все по-зле — настоя Люси. — Не е човекът, когото познаваше някога.
— Не вярвам и не мога да го уволня.
— Права си — съгласи се Люси. — Не можеш. Ще бъде като развод. Той ти е като съпруг. Прекарваш повече време с него, отколкото с Бентън.
— Категорично не ми е съпруг. Моля те, не ме дразни.
Люси взе плика от стълбището и й го подаде.
— Шест имейла, всичките от нея. По съвпадение започват от миналия понеделник, първия ти работен ден след пътуването до Рим. Същия ден видяхме пръстена ти и понеже сме големи копои, се сетихме, че не е имитация.
— Някакви имейли от Марино до доктор Селф?
— Сигурно не иска да видиш какво е писал. Мога да ти разкажа накратко. — Тя посочи плика и съдържанието му. — Как е той? Много й липсва. Тя мисли за него. Ти си тиранин, бивше величие, на него сигурно му тежи да работи за теб, какво може да направи тя, за да му помогне?
— Той няма ли да си вземе поука? — Това най-вече я депресираше.
— Не биваше да му казваш новината. Нима не знаеше как ще му се отрази?
Скарпета забеляза пурпурните мексикански петунии, пълзящи по северната стена на градината. Забеляза светлолилавата върбина. Изглеждаха малко изсъхнали.
— Няма ли да ги прочетеш? — Люси пак посочи плика.
— Точно сега няма да им обърна внимание — отвърна Скарпета. — Имам по-важна работа. Затова съм облякла костюм, за да отида в проклетия офис в неделя, вместо да си работя в градината и да изляза на разходка.
— Направих проверка на мъжа, с когото ще се срещнеш следобед. Наскоро е бил жертва на нападение. Няма заподозрян. Освен това е бил обвинен в хулиганство и притежаване на марихуана. Обвиненията са снети. Ако не ги броим, няма дори наказание за превишена скорост. Но не мисля, че трябва да оставаш сама с него.
— А малтретираното момче, само в моргата ми? Понеже не повдигаш въпроса, допускам, че компютърната проверка не е довела до нищо.
— Сякаш не е съществувал.
— Само че е съществувал. И онова, което са му сторили, е едно от най-ужасните неща, които съм виждала. Може би е време да предприемем нещо безумно.
— Какво по-точно?
— Мислех си за статистическа генетика.
— Още не мога да повярвам, че никой не го прави — поклати глава Люси. — Технологията съществува. И не отскоро. Толкова е глупаво. Роднините имат еднакви алели и, както е вярно за всяка друга база данни, всичко е функция на вероятностите.
— Баща, майка, братя и сестри ще имат по-висок резултат. Ще го открием и ще се фокусираме върху него. Мисля, че трябва да опитаме.
— Какво ще стане, ако се окаже, че това момченце е убито от роднина? Ако използваме статистическа генетика в криминален случай, дали заключенията ще се приемат от съда? — попита Люси.
— Първо да разберем кой е, после ще се тревожим за съда.
Белмонт, Масачузетс.
Доктор Мерилин Селф седеше пред прозореца на стаята си с прекрасен изглед.
Полегати ливади, гори, овощни дръвчета и стари тухлени сгради напомняха за една изтънчена епоха, когато богатите и известните са можели да изчезнат от живота си за кратко или за колкото се наложи, а в някои безнадеждни случаи завинаги, като си осигурят подобаващо уважение и комфорт. В болница „Маклийн“ беше съвсем нормално да видиш прочути актьори, музиканти, спортисти и политици, които се разхождат из двора в стил вилна зона, проектиран от прочутия архитект-озеленител Фредерик Лоу Олмстед, чиито други прочути проекти включват нюйоркският Сентръл Парк, околностите на Капитолия, имението Билтмор и Чикагското световно изложение от 1893 г.
Не беше обичайно да видиш там доктор Мерилин Селф, но тя не смяташе да остане още дълго, и когато публиката накрая научеше истината, основанията й щяха да бъдат ясни. Да бъде в безопасност и уединение, а после, както винаги в историята на живота й, щеше да се намеси съдбата. Онова, което тя наричаше „каквото е писано“. Беше забравила, че Бентън работи тук.