Шанди никога не беше идвала в кабинета му, нито бе влизала в сградата. Марино не би посмял да поиска разрешение, а Скарпета не би го дала. Но след главозамайващата разгулна нощ тя пак го нападна, че е роб на Скарпета, и той се озлоби. После шефката се обади с новината, че Лушъс Медик е спукал гума и ще закъснее, а Шанди започна да му опява отново. Повтаряше, че Марино се впряга за нищо и може да я пусне да разгледа, след като го е молила цяла седмица. Все пак му беше гадже и би трябвало поне да види къде работи. Накрая той се предаде и й каза да го следва на своя мотор северно от улица „Мийтинг“.
— Това са истински антики — похвали се Марино. — От вехтошарски магазини. Докторката сама ги реставрира. Хубави са, нали? За пръв път в живота си седя на бюро, по-старо от мен.
Шанди се настани на кожения стол зад бюрото му и започна да отваря чекмеджетата със сглобка лястовича опашка.
— Двамата с Роуз дълго обикаляхме къщата, като се опитвахме да разберем кое какво е, и решихме, че нейният кабинет някога е бил господарската спалня. А най-голямата стая, кабинетът на докторката, тогава са наричали дневна.
— Доста тъпо. — Шанди надничаше в едно от чекмеджетата. — Как изобщо намираш нещо тук? Натикваш всичко вътре, защото те мързи да подреждаш.
— Знам много добре кое къде е. Имам своя система за подреждане. Всичко е сортирано по чекмеджета. Прилича на десетичната система на Дюи.
— Тогава къде ти е картовият каталог, мъжаго?
— Тук — потупа той лъскавата си бръсната глава.
— Нямаш ли някой интересен случай на убийство? Може би снимки?
— Не.
Шанди стана и подръпна кожените си панталони.
— Значи кабинетът на Голямата шефка е в дневната. Искам да го видя.
— Не.
— Имам право да видя къде работи, защото тя явно те притежава.
— Не ме притежава и няма да ходим там. И без това няма какво да видиш, освен книги и един микроскоп.
— Бас държа, че има хубави случаи на убийства в онази нейна дневна.
— Не. Държим поверителните случаи под ключ. Онези, които ти би нарекла хубави.
— Всяка стая е дневна, нали? Тогава защо се нарича така? — не млъкваше Шанди. — Това е глупаво.
— В онези времена са я наричали дневна, за да я отличат от гостната — обясни Марино, като гордо оглеждаше кабинета си, дипломите си на стената с ламперия, големия речник, който никога не използваше, всички останали недокоснати справочници, които Скарпета му даваше, след като получеше по-новите преработени издания. И разбира се, купите, спечелени в турнири по боулинг — спретнато подредени и излъскани по вградените лавици. — Гостната е била наистина официална стая веднага след входната врата, където настаняваш хора, които не искаш да остават твърде дълго. А точно обратното е важало за дневната, която е нещо като съвременен хол.
— Явно си доволен, че е купила тази сграда, колкото и да се оплакваш.
— Не е толкова лошо за стара къща. Но предпочитам нещо ново.
— Твоят стар инструмент също не е лош. — Шанди го стисна така силно, че го заболя. — Факт е, че на мен ми се струва нов. Покажи ми кабинета й. Покажи ми къде работи Голямата шефка. — Тя пак го стисна. — Кажи кой те възбужда повече, тя или аз?
— Млъкни — сопна се Марино и отмести ръката й, ядосан от вулгарните шеги.
— Покажи ми къде работи.
— Казах ти, не.
— Тогава ми покажи моргата.
— Не става.
— Защо? Защото ти треперят гащите от страх? Какво ще ти направи? Ще се обади в полицията? Покажи ми я — настоя тя.
Марино погледна към малката камера в ъгъла на коридора. Никой нямаше да види записите. Шанди беше права. Кой би си дал труда? Нямаше причина. Отново го обзе онова чувство — смесица от злоба, агресивност и отмъстителност, което го караше да извърши нещо ужасно.
Пръстите на доктор Селф препускаха по лаптопа й. Постоянно пристигаха нови имейли от агенти, адвокати, бизнес мениджъри, директори на компютърни фирми, специални пациенти и добре подбрани почитатели.
Но нищо ново от него. Пясъчния човек. Тя едва издържаше. Той искаше да я накара да си мисли, че е направил немислимото, да я измъчва, потапяйки я в безпокойство и ужас, да я принуди да допусне недопустимото. Когато отвори последния му имейл в онзи съдбоносен петък по време на обедната си почивка в студиото, изпратеното от него, последното, буквално промени живота й. Поне временно.
Дано да не е истина.
Колко глупава и лековерна беше да му отговори, когато получи първия му имейл на личния си адрес миналата есен, но тя беше заинтригувана. Как беше възможно някой да намери личния й, известен само на малцина имейл адрес? Трябваше да научи. Написа му писмо и попита. Не пожела да й каже. Започнаха кореспонденция. Той беше необикновен, изключителен. Беше служил в Ирак и там бил дълбоко травмиран. С надеждата, че той ще бъде страхотен гост в някое от нейните предавания, започна терапевтична връзка с него онлайн, но нямаше представа, че е способен на немислимото.