Тя потърси в снимката следи от фалшификация, като я уголемяваше, намаляваше, въртеше я и се взираше в нея. Не, не, не, продължаваше да се успокоява тя. Разбира се, че не е истинска.
(Ами ако беше?)
Мозъкът й се самоизяждаше. Ако сметнеха, че е виновна, с кариерата й беше свършено. Поне временно. Милионите й последователи щяха да кажат, че тя е виновна, защото е трябвало да го предвиди, че не е трябвало да обсъжда Дрю в имейлите си до този анонимен пациент, който се наричаше Пясъчния човек и твърдеше, че е гледал Дрю по телевизията, че е чел за нея и според него изглеждала мило момиче, но непоносимо самотно и бил сигурен, че трябва да я срещне, че тя щяла да се влюби в него и повече да не изпитва болка.
Ако публиката научеше, щеше да се повтори случаят във Флорида, само че в още по-лош вариант. Обвинена. Несправедливо. Поне временно.
„Гледах Дрю във вашето предаване и усетих непоносимото й страдание — пишеше Пясъчния човек. — Тя ще ми благодари.“
Доктор Селф се взираше в образа на монитора. Щяха да я критикуват, че не се е обадила в полицията веднага щом бе получила имейла преди девет дни, и никой нямаше да приеме аргументите й, които бяха напълно логични: ако изпратеното от Пясъчния човек беше истинско, вече беше късно тя да предприеме нещо. Ако беше извратена шега (нещо монтирано с един от онези софтуерни пакети за фотомонтаж), какъв бе смисълът да го разгласи и може би да даде идея на някой друг умопобъркан?
Мислите й мрачно се върнаха към Марино. Към Бентън.
Към Скарпета.
И Скарпета нахлу в съзнанието й.
Черен костюм на широки светлосини райета и синя риза в същия цвят, от която очите й изглеждаха още по-сини. Русата й коса беше къса, носеше съвсем малко грим. Забележителна и силна, тя седеше изправена, но спокойна на свидетелската банка с лице към заседателите. Те бяха хипнотизирани от нея, докато тя отговаряше на въпросите и обясняваше. Изобщо не поглеждаше бележките си.
— Не е ли вярно, че почти всички обесвания са самоубийства, следователно е възможно тя сама да е отнела живота си? — пледираше един от адвокатите на доктор Селф в съдебната зала във Флорида.
Тя беше приключила със свидетелските си показания, беше освободена като свидетелка, но не можа да устои да не гледа съдебната процедура. Наблюдаваше нея. Скарпета. Чакаше я да се провали, да допусне грешка.
— Статистически в наше време е вярно, че повечето обесвания, поне доколкото знаем, са самоубийства — отвърна Скарпета на заседателите, като отказваше да погледне към адвоката на доктор Селф и му отговаряше сякаш той говореше през интерком от друга стая.
— Доколкото знаем? Нима твърдите, госпожо Скарпета, че…
— Доктор Скарпета. — Тя се усмихна на заседателите.
Те й се усмихнаха в отговор, приковали погледи в нея, очевидно очаровани, омаяни от нея, докато тя методично съсипваше почтеността и надеждността на доктор Селф, без никой да съзнава, че всичко това са манипулации и неистини. О, да, лъжи. Убийство, не самоубийство. Доктор Селф да бъде индиректно обвинена в убийство! Тя не беше виновна. Не можеше да знае, че онези хора ще бъдат убити. Само защото бяха изчезнали от дома си, това не значеше, че им се бе случило нещо лошо.
А когато Скарпета й се обади да я разпитва, след като беше намерила шишенце с лекарство, предписано от доктор Селф като лекуващ лекар, беше напълно права да откаже да обсъжда който и да е настоящ или бивш пациент. Откъде можеше да знае, че някой ще умре? Че ще умре по отвратителен начин. Тя не беше виновна. Ако беше, щеше да има криминално дело, не само процес, заведен от алчни роднини. Тя не беше виновна, а Скарпета умишлено накара заседателите да повярват в обратното.
(Сцената в съдебната зала се появи пред очите й.)
— Значи не можете да определите дали едно обесване е самоубийство или убийство — запита по-високо адвокатът на доктор Селф.
— Не и без свидетели или факти, които да изяснят какво е станало…
— Тоест?
— Че човек просто не може сам да си причини подобно нещо.
— Например?
— Например да бъде намерен увиснал на висока улична лампа на паркинг без стълба. С ръце, здраво вързани зад гърба — отвърна тя.
— Истински случай или си го измислихте в момента? — саркастично попита адвокатът.
— 1962 г. Линч в Бирмингам, Алабама — отвърна тя на заседателите, седмина от които чернокожи.
Доктор Селф се върна от другата страна на ужаса и затвори снимката на монитора. Посегна към телефона и се обади в кабинета на Бентън Уесли и инстинктът веднага й подсказа, че непознатата жена, която вдигна, е млада, надценява важността си, въобразява си, че има правомощия, следователно беше от богато семейство и бе наета от болницата като услуга, и Бентън трудно я понасяше.