Марино изтегли носилката от замразителя.
Отвори ципа на чувала. Чуваше се шумоленето на материята. Люси приближи образа на Шанди, която издишаше дима и се взираше с широко отворени очи в мъртвото момче.
Измършавяло телце, прорязано от чисти прави линии от брадичката до гениталиите, от раменете до дланите, от таза до пръстите на краката, гръдният му кош бе отворен като издълбана диня. Органите му ги нямаше! Кожата бе отделена от мускулите и отметната настрани, като разкриваше десетки тъмнопурпурни кръвоизливи с различна степен на заздравяване, както и рани и фрактури по костите и хрущялите. Очите му бяха празни дупки, през които се виждаше вътрешността на черепа.
— Мразя тази жена! — изпищя Шанди. — Мразя я! Как е могла да му стори това? Изкормен и одран като убит елен. Как можеш да работиш за тази откачена кучка!
— Успокой се. Спри да крещиш. — Марино затвори ципа и прибра чувала в камерата. Затвори вратата. — Предупредих те. Хората не бива да виждат подобни неща. Може да се травмират трайно от такива гледки.
— Ще запомня завинаги как изглеждаше. Луда кучка! Проклета нацистка!
— Няма да казваш на никого, чуваш ли? — сопна се Марино.
— Как можеш да работиш за тази жена?
— Млъквай, говоря сериозно — каза Марино. — Помагах й при аутопсията и със сигурност не съм нацист. Така се прави. Хората са двойно прецакани, когато ги убият. — Той взе престилката от Шанди и бързо я сгъна. — Това дете вероятно е бито още от деня на раждането си. Никой не е давал пет пари за него и това е резултатът.
— Какво знаеш ти за живота? Въобразявате си, че знаете всичко за всеки, а виждате само каквото е останало, след като ги нарежете като касапи.
— Сама поиска да дойдеш тук — ядоса се Марино. — Затова млъкни и не ме наричай касапин.
Той остави Шанди в коридора и върна престилката в шкафчето на Скарпета. После включи алармата. Камерата в преддверието ги улови как излизат през входната врата и тя се захлопва зад тях.
Гласът на Люси. Бентън трябваше да уведоми Скарпета за обиколката на Марино, за това предателство, което можеше да я съсипе, ако стигнеше до медиите. Люси тръгваше за летището и щеше да се върне късно на другия ден. Бентън не я попита. Беше сигурен, че тя вече е знаела всичко, макар да не му беше казала. После Люси му съобщи за доктор Селф, за имейлите й до Марино.
Бентън не каза нищо. Не можеше. На монитора Марино и Шанди Снук яхнаха мотоциклетите си и се отдалечиха.
5.
Трополене на метални колелета върху теракот.
Вратата на хладилната зала се отвори с неохотно съскане. Скарпета не усещаше ледения въздух и миризмата на замръзнала смърт, когато извади стоманената поставка с малкия черен чувал. Към висулката на ципа бе прикрепена бележка, на която с черно мастило пишеше: „Неизвестен“. Беше отбелязана датата 30 април 2007 г. и имаше подпис на погребалния агент, транспортирал тялото. В дневника на моргата Скарпета бе написала, че неизвестният е от мъжки пол, между пет и десетгодишен, убит и намерен на остров Хилтън Хед, на два часа път от Чарлстън. Беше от смесена раса: трийсет и четири процента северноафриканец и шейсет и шест процента европеец.
Само тя имаше право да вписва случаи в дневника. Затова се ядоса, когато дойде няколко часа по-късно и установи, че сутрешният случай вече беше вписан, вероятно от Лушъс Медик. Нахалникът беше решил, че възрастната жена, която бе докарал, е умряла от естествена смърт, предизвикана от „кардиален и респираторен пристъп“. Нагъл малоумник. Всеки умира от сърдечна и белодробна недостатъчност. Независимо дали е прострелян или ударен от кола или бухалка, човек умира, когато сърцето и дробовете откажат да функционират. Нямаше право, нито основание да заключи, че смъртта е естествена. Тя не беше направила аутопсия и не беше негова отговорност или законно право да твърди каквото и да било. Той не беше съдебен патолог. Изобщо не биваше да докосва дневника на моргата. Не можеше да си представи защо Марино му бе позволил да влезе в залата за аутопсии и да си тръгне непридружен.
От устата й излизаше пара, когато свали папката от количката и попълни в картона на неизвестното момче часа и датата. Чувството й за безпомощност беше осезаемо като студа. Въпреки всичките си усилия не знаеше къде е умряло момчето, макар да допускаше, че е станало недалеч от мястото, където бе намерено. Не знаеше точната му възраст. Не знаеше как убиецът е пренесъл тялото, но предполагаше, че е с лодка. Не се бяха отзовали свидетели. Единствените улики, които откри, бяха бели памучни нишки, вероятно от чаршафа, в който го беше увил съдебният следовател на окръг Бофорт, преди да го затвори в чувала.