— Надявах се, че ги имаш.
— Не аз повдигнах тази тема.
— Но ти работиш по случая — ядоса се доктор Марони. — Изглежда, имам повече информация от теб. Това е потискащо. Значи не сте открили нищо.
— Не бих искал да го призная публично. Не напредваме. Затова е жизненоважно да ми разкажеш за този неуравновесен човек. И имам чувството, че си играеш с мен по много странен начин.
— За повече подробности трябва да говориш с нея. Тъй като не е неин пациент, тя спокойно може да говори за него. Стига да е склонна да ти съдейства. — Марони посегна към сребърния поднос с блини. — А това изобщо не е сигурно.
— Тогава ми помогни да я намеря — помоли капитан Пома. — Защото имам чувството, че знаеш къде е. И точно по тази причина ми се обади ненадейно и се самопокани на много скъпа вечеря.
Доктор Марони се засмя. Можеше да си позволи цяла стая с най-добрия руски хайвер. Не заради това вечеряше с капитана. Знаеше нещо и имаше сложни доводи и план. Това беше типично за него. Притежаваше дарбата да разбира човешките склонности и мотиви, беше може би най-гениалният човек, когото познаваше капитанът. Но той беше загадка и имаше свое определение за истината.
— Не мога да ти кажа къде е — каза доктор Марони.
— Което не означава, че не знаеш. Измъчваш ме с твоите словесни игри, Пауло. Не че съм мързелив. Не че не се постарах да я открия. Откакто научих, че е познавала Дрю, разговарях с хора, които работят за нея, и чувам все същата история, която знам от новините. Заминала е внезапно по семейни причини. Никой не знае къде е.
— Логиката ще ти каже, че е невъзможно никой да не знае къде е.
— Да, логиката ми го казва — съгласи се капитанът, като намаза една блина с хайвер и му я подаде. — Имам чувството, че ще ми помогнеш да я открия. Защото, както казах, ти знаеш, и точно затова ми се обади, а сега си играем с думите.
— Предполагам, че хората от екипа й са препратили имейлите ти с молба за среща или поне за телефонен разговор, нали? — попита доктор Марони.
— Така казват. — Чайките отлетяха, привлечени от друга маса. — Няма да я намеря по нормалните канали. Едва ли възнамерява да ме приеме, защото последното, което иска, е да стане фактор в разследването. Хората може да решат, че е отговорна.
— Навярно би трябвало. Тя е безотговорна — заяви доктор Марони.
Появи се сервитьорът и напълни чашите им. Ресторантът на покрива на хотел „Хаслър“ беше един от любимите на капитан Пома. Гледката беше прекрасна и никога не му омръзваше. Той мислеше за Кей Скарпета и се питаше дали тя и Бентън Уесли са вечеряли тук. Навярно не. Бяха твърде заети. Сториха му се прекалено заети за важните неща в живота.
— Разбираш ли? Фактът, че ме избягва, ме кара да мисля, че има основание — добави капитанът. — Може би заради психично разстроения пациент, когото ти е изпратила. Моля те, кажи ми къде да я намеря, защото мисля, че знаеш.
— Споменах ли, че в Съединените щати имаме правила и стандарти и че делата са национален спорт? — попита Марони.
— Екипът й няма да ми каже, ако тя е пациент в твоята болница.
— Аз също не бих ти казал.
— Не, разбира се. — Капитанът се усмихна. Сега вече беше сигурен. Без всякакво съмнение.
— Много се радвам, че сега не съм там — каза след малко доктор Марони. — Имаме много труден прочут пациент в „Павилиона“. Надявам се, че Бентън Уесли ще успее да се справи подобаващо.
— Трябва да говоря с нея. Как да я убедя, че съм научил от друг източник, а не от теб?
— Не си научил нищо от мен.
— Все от някого съм разбрал. Тя ще иска да й кажа.
— Не си научил нищо от мен. Всъщност ти изказа предположение. И аз не съм потвърдил.
— Може ли да го обсъдим хипотетично?
Доктор Марони отпи от виното си.
— Предпочитам онова „Барбареско“, което пихме миналия път.
— Сигурно. Струваше триста евро.
— Плътно, но много свежо.
— Виното ли? Или жената, с която си бил снощи?
За мъж на неговата възраст, който ядеше и пиеше каквото си иска, доктор Марони изглеждаше добре и никога не му липсваха жени. Те му се предлагаха сякаш беше бог Приап, а той не беше верен на нито една. Когато идваше в Рим, обикновено оставяше съпругата си в Масачузетс. Явно тя нямаше нищо против. Той се грижеше добре за нея и не й досаждаше със сексуалните си желания, защото тя не ги задоволяваше, а и не беше влюбен в нея. Това беше съдба, която капитанът отказваше да приеме. По душа бе романтик и отново се замисли за Скарпета. Тя нямаше нужда някой да се грижи за нея и не би го допуснала. Нейното присъствие в мислите му беше като светлината на свещите по масите, и светлините на града през прозореца. Тя го вълнуваше.