— В началото на октомври. Каза, че й изпращал имейли и тя решила, че е най-добре да го насочи към друг. Както вече ти казах.
— Значи тя е поне донякъде отговорна, щом признава, че дадена ситуация не отговаря на възможностите й — заключи капитан Пома.
— Ето какво не разбираш. И през ум не й минава, че нещо е извън възможностите й. Просто не е искала да се занимава с него. Било е угодно на маниакалното й его да го насочи към психиатър, носител на Нобелова награда, който преподава в „Харвард“. Било й е приятно да ми причини неудобства, както е правила много пъти досега. Има си своите основания. Ако не друго, поне е знаела, че ще се проваля. Случаят е нелечим. — Доктор Марони разглеждаше виното си, сякаш в него беше отговорът.
— Кажи ми следното — продължи капитан Пома. — Щом не може да бъде излекуван, тогава не си ли съгласен, че това оправдава подозренията ми? Той е ненормален човек, който може би върши ненормални неща. Изпращал й е имейли. Може да й е изпратил имейл, за който ти е казала, когато е била приета в „Маклийн“.
— Имаш предвид важната персона. Не съм казал, че доктор Селф е в „Маклийн“. Но ако беше, ти със сигурност щеше да научиш защо. Струва ми се, че това е най-важното. Вече се повтарям като развалена плоча.
— Може да е изпратил на важната персона имейл, който я е притеснил достатъчно, за да се скрие в твоята болница. Трябва да го намерим и поне да се уверим, че не е убиец.
— Не знам как да го направим. Както казах, не мога да ти кажа кой е. Знам само, че е американец и е служил в Ирак.
— Той как обясни посещението си при теб чак в Рим? Доста е далеч за лекарски преглед.
— Страдаше от посттравматичен стрес. Изглежда има близки в Италия. Разказа ми обезпокоителна история за млада жена, с която прекарал един ден миналото лято. За трупа, открит близо до Бари. Помниш случая.
— Канадската туристка? — изненада се капитанът. — По дяволите!
— Същата. Само че тя не беше разпозната в началото.
— Беше гола и сериозно осакатена.
— Не като Дрю Мартин, ако съдя по думите ти. Не беше сторено същото с очите й.
— Липсваха големи части от плътта й.
— Да. Отначало решиха, че е проститутка, изхвърлена от кола в движение или блъсната от превозно средство. Така обясняваха раните — каза доктор Марони. — Аутопсията показа друго, беше извършена много компетентно, макар и в примитивни условия. Знаеш как стават тези неща в отдалечени райони, където няма пари.
— Особено ако е проститутка. Аутопсията беше извършена в гробището. Ако по същото време не бяха обявили за издирване канадската туристка, щяха да я погребат в гробището неразпозната — спомни си капитан Пома.
— Беше установено, че плътта е отрязана с нож или трион.
— А ти няма ли да ми кажеш всичко, което знаеш за този пациент, който е платил в брой и е дал фалшиво име? — запротестира капитанът. — Сигурно имаш бележки, които да ми покажеш.
— Невъзможно. Няма доказателства за нещата, които той ми разказа.
— Ами ако той е сегашният убиец, Пауло?
— Ако имах повече доказателства, щях да ти кажа. Разполагам само с неговите объркани приказки и неловкото чувство, което изпитах, когато ми се обадиха за убитата проститутка, която се оказа изчезналата канадка.
— Обадили са ти се? Какво? За мнение? Това е ново за мен.
— Случаят беше на полицията, не на карабинерите. Давам безплатни съвети на много хора. Накратко, този пациент не дойде да ме посети отново и не мога да ти кажа къде е — сви рамене доктор Марони.
— Не можеш или не искаш?
— Не мога.
— Не разбираш ли, че е възможно той да е убиецът на Дрю Мартин? Изпратен ти е от доктор Селф и изведнъж тя се скрива в твоята болница заради един имейл от луд човек.
— Пак упорстваш, да се върнем към важната персона. Не съм казал, че доктор Селф е пациентка в болницата. Но мотивът да се крие, е по-важен от самото скривалище.
— Ако можех да разкопая главата ти, Пауло, не се знае какво щях да намеря.
— Ризото и вино.
— Ако знаеш подробности, които могат да помогнат на разследването, не приемам твоята потайност — разсърди се капитанът. После замълча, защото келнерът се запъти към тях.
Доктор Марони поиска пак да види менюто, макар да беше опитвал всичко от него, понеже често вечеряше тук. Капитанът, който не искаше меню, препоръча средиземноморски омар на грил, последван от салата и италиански сирена. Мъжката чайка се върна сама. Загледа ги през прозореца, като оправяше снежнобелите си пера. Зад нея искряха светлините на града. Златният купол на „Свети Петър“ приличаше на корона.