— Знаете ли как е думата на италиански? — настоя капитанът.
— Също като на езика на древния Рим, латинския, тъй като почти цялата медицинска терминология има латински корен. — Не го каза грубо, но със строг тон, защото съзнаваше, че английският го затруднява само когато му е изгодно.
Триизмерните му очила я фиксираха и за миг й напомниха за Зоро.
— На италиански, моля — каза й той. — Никога не съм бил добър по латински.
— Ще го кажа и на двата езика. На италиански петно от кръвонасядане е livido, което означава и натъртено. На латински morte е смърт. Livor mortis се наричат тъмносините петна по кожата на мъртъвците.
— Помагате ми, когато говорите италиански — усмихна се Пома. — Пък и го правите толкова добре.
Тя нямаше намерение да говори италиански пред аудиторията, макар че го владееше достатъчно, за да се справи. По време на такива служебни спорове предпочиташе английския, защото нюансите на езика можеха да я подведат, а преводачката и бездруго превеждаше всяка дума. Езиковата бариера, политическият натиск, стресът и непрестанните загадъчни закачки на капитан Пома допълнително я натоварваха, а случаят и без това беше катастрофа. Убиецът не се вписваше в никакви прецеденти, не отговаряше на обичайните профили. Объркваше ги. Дори науката се бе превърнала във влудяващ източник на дебат — сякаш ги предизвикваше, лъжеше, принуждаваше Скарпета да напомня на себе си и на всички останали, че науката никога не казва неистини. Че не греши. Че не ги заблуждава нарочно и не им се подиграва.
Това явно беше неразбираемо за капитан Пома. Или може би се преструваше. Може би не говореше сериозно, когато каза за трупа на Дрю, че не желае да съдейства и се опитва да противоречи, като че ли двамата имаха връзка и се бяха скарали. Според него промените, настъпили след смъртта, сочеха едно, а съдържанието на стомаха и алкохолът в кръвта й — друго. Противно на мнението на Скарпета, капитанът смяташе, че човек винаги трябва да вярва на храната и напитките. Поне за това беше сериозен.
— Изяденото и изпитото от Дрю разкрива истината — повтори той заключението си, вече представено в страстното му изявление по-рано днес.
— Разкрива някаква истина, да, но не вашата истина — отвърна Скарпета с тон по-любезен от думите си. — Вашата истина е погрешно тълкуване.
— Мисля, че вече го обсъдихме — обади се Бентън от сенките на първия ред. — Доктор Скарпета се изрази съвсем ясно.
Триизмерните очила на капитан Пома и цяла редица други такива очила останаха втренчени в нея.
— Съжалявам, ако ви отегчавам с въпросите си, д-р Уесли, но трябва да намерим смисъла. Затова, моля, угодете ми. На седемнайсети април Дрю е яла лошо сготвена лазаня и е изпила четири чаши нискокачествено кианти между единайсет и половина и дванайсет и половина в туристически ресторант близо до Испанското стълбище. Платила е сметката и си е тръгнала, после на площад „Испания“ се е разделила с двете си приятелки, на които е обещала да се срещнат след час на „Навона“. Така и не се е появила. За това знаем, че е истина. Всичко останало е загадка.
Очилата с дебели рамки на капитана бяха насочени към Скарпета, после той се обърна и заговори на седящите зад него.
— Отчасти защото уважаваната ни колежка от Съединените щати е убедена, че Дрю не е умряла скоро след обяда, дори не същият ден.
— Твърдя го постоянно. И отново ще обясня защо, тъй като явно не разбирате — каза Скарпета.
— Нека да продължим — намеси се Бентън.
Но нямаше как да продължат. Капитан Пома беше толкова уважаван от италианците, беше такава знаменитост, че можеше да прави каквото си иска. В пресата го наричаха римския Шерлок Холмс, макар да беше лекар, а не детектив. Всички, включително и началникът на карабинерите, който седеше отзад в ъгъла и повече слушаше, отколкото говореше, като че ли бяха омаяни от него.
— При нормални обстоятелства — обясни Скарпета — храната в стомаха на Дрю щеше да е напълно разградена няколко часа след като е обядвала, а нивото на алкохол определено нямаше да е толкова високо, колкото установеното при токсикологичния анализ. Така че, да, капитан Пома, стомашното съдържимо и токсикологичният анализ показват, че е умряла скоро след обяда. Но трупните петна и вкочаняването сочат, и то съвсем категорично, че е умряла вероятно дванайсет до петнайсет часа след като е обядвала в ресторанта. Именно на тези следсмъртни находки трябва да обърнем най-голямо внимание.
— Значи пак се връщаме на трупните петна — въздъхна Пома. — Изразът, с който имам толкова проблеми. Моля ви, обяснете ми пак, понеже аз явно не разбирам така наречените от вас следсмъртни находки. Сякаш сме археолози, които изследват разкопки. — Капитанът отново подпря брадичка с длан.