— Чух те да идваш. Явно пак си паркирал мотоциклета в преддверието — подхвърли тя. — Ако го блъсне някоя катафалка или бус — напомни му, — отговорността ще е твоя и няма да те съжалявам.
— Ако го блъснат, ще вкарам в моргата още един труп. На тъпия погребален агент, който не гледа къде кара.
Мотоциклетът на Марино и невероятният шум, който вдигаше с него, беше станал поредният повод за конфликти между тях. С него той ходеше на местопрестъпления, в съда, в спешните отделения, в адвокатски кантори и домове на свидетели. В офиса отказваше да го оставя на паркинга и го вкарваше в преддверието, което беше за доставка на трупове, не за лични превозни средства.
— Господин Грант дойде ли вече? — попита Скарпета.
— Пристигна с раздрънкан пикап, натоварен със скапаната му рибарска лодка, мрежи за скариди, ведра и други боклуци в каросерията. Едър като планина и черен като катран. Не съм виждал толкова черни цветнокожи като тези тук. Нито капка сметана в кафето. Не като предишното ни любимо местенце във Вирджиния, където Томас Джеферсън е спял със слугините.
Кей не беше в настроение да отговаря на провокациите му.
— В кабинета ми ли е, защото не искам да го карам да чака?
— Не разбирам защо си се наконтила така за него, сякаш имаш среща с адвокат, съдия или отиваш на църква — процеди Марино и тя се запита дали той не се надява да се е облякла така за него, може би защото е прочела имейлите от доктор Селф и ревнува.
— Срещата с него е важна като всяка друга — отвърна тя. — Винаги показваме уважение, забрави ли?
Марино миришеше на цигари и алкохол. Или „химията му не работеше“, както по-меко се изразяваше Скарпета. Дълбоко вкоренената му несигурност усилваше лошото му настроение, проблем, който ставаше доста заплашителен поради страховитата му физика. Беше на петдесет и пет години, бръснеше каквото бе останало от косата му, носеше черни дрехи на моторист, груби ботуши, а през последните няколко дни и кичозна верижка със сребърен долар. Редовно вдигаше тежести и гърдите му бяха толкова широки, та се хвалеше, че са нужни два рентгенови апарата, за да заснемат дробовете му. На младини, ако съдеше по старите снимки, които бе виждала, е бил привлекателен по един суров и мъжествен начин. Можеше още да е такъв, ако не бяха грубостта, немарливостта и неразумният начин на живот, които не можеха да се оправдаят с трудното му детство в забутана част на Ню Джърси.
— Не знам защо още си въобразяваш, че можеш да ме заблудиш — каза Скарпета, отмествайки разговора от абсурдната тема как е облечена и защо. — Снощи. И явно в моргата.
— За какво да те заблуждавам? — Марино отново отпи от кутията.
— Когато се пръскаш с толкова много одеколон, за да скриеш цигарения дим, само ми причиняваш главоболие.
Той тихо се оригна.
— Нека позная. Цяла вечер си бил в „Ритащият кон“.
— Кръчмата е пълна с цигарен дим — сви той масивните си рамене.
— А ти изобщо не си пушил там. Но си пушил в моргата. В хладилника. Дори престилката, която облякох, миришеше на цигари. Пушил ли си в моята съблекалня?
— Сигурно е проникнал откъм моята част. Говоря за дима. Може да съм влязъл с цигара вътре, в моята част. Не помня.
— Знам, че не искаш да хванеш рак на белите дробове.
Той отклони поглед, както правеше, когато дадена тема на разговор му бе неудобна и се мъчеше да я измести.
— Откри ли нещо ново? Нямам предвид старицата, която не биваше да ни изпращат, само защото следователят не е искал да си има работа с миризлив труп. Питам за момчето.
— Прибрах го във фризера. В момента не можем да направим повече.
— Не понасям, когато убиват деца. Ако разбера кой е пребил момчето, ще го убия, ще го разкъсам с голи ръце.
— Да не заплашваме с убийства, моля. — Роуз стоеше на вратата със странно изражение.
Скарпета не знаеше откога стои там.
— Не е заплаха — каза Марино.
— Точно затова го казах. — Роуз влезе в кухнята, облечена спретнато, сякаш излязла от кутийка, по собствения й старомоден израз, в син костюм, а бялата й коса беше прибрана на френски кок. Изглеждаше изтощена, а зениците й бяха свити.
— Пак ли ще ми четеш лекции? — попита Марино и й намигна.
— Имаш нужда от един-два урока. Или три-четири — отвърна тя, като си наля чаша силно черно кафе, „лош“ навик, от който се беше отказала преди година, а сега явно бе възобновила. — А в случай че си забравил — тя го погледна над ръба на чашата, — и преди си убивал хора. Затова не отправяй заплахи. — Облегна се на един шкаф и си пое дълбоко въздух.