— Работих за една ваша съседка. — Бул говореше на Скарпета. — Тя почина отдавна. По-точно работих за нея цели петнайсет години, а преди около четири години почина съпругът й. След това тя уволни повечето си слуги, мисля, че беше затруднена материално, и се наложи да си потърся друга работа. После и тя почина. Искам да кажа, че познавам квартала, в който живеете, като петте си пръста.
Скарпета огледа розовите белези по ръцете му.
— Познавам къщата ви — добави той.
— Както казах… — започна пак Марино.
— Остави го да довърши — прекъсна го Скарпета.
— Познавам градината ви много добре, защото изкопах езерцето, излях цимента и чистех статуята на ангела, надвесен над него. Построих бялата ограда с шпилове от едната страна. Но тухлените колони и кованото желязо от другата страна не са мое дело. Построени са преди да дойда и когато сте купили къщата, сигурно са били толкова обрасли с мирта и бамбук, че не са се виждали. Засадих рози, калифорнийски макове и китайски жасмин и правех ремонтите в къщата.
Скарпета беше смаяна.
— Както и да е — продължи Бил. — Изпълнявах поръчките на половината хора по вашата улица и по „Кинг“, „Мийтинг“, „Чърч“, из целия квартал. Още като момче. Няма как да сте чули, защото си гледам своята работа. Това е хубаво, ако не искате хората наоколо да ви имат зъб.
— Както имат зъб на мен? — попита тя.
Марино я изгледа презрително. Държеше се твърде приятелски.
— Да, госпожо. Тукашните хора са такива — кимна Бул. — Освен това сложихте лепенки с паяжини по прозорците и това ги стряска, а най-вече професията ви. Една съседка ви нарича доктор Хелоуин, честна дума.
— Нека позная. Сигурно е госпожа Гримбол.
— Не й обръщайте внимание — каза Бул. — Мен нарича Оле, защото името ми е Бул3.
— Сложих лепенките, за да не се блъскат птиците в стъклата.
— Ясно. Никога не съм знаел какво виждат птиците. Дали ако видят нещо, прилично на паяжина, ще се отклонят? От друга страна, не съм виждал птица, уловена в паяжина като насекомо. Все едно да кажеш, че кучетата са далтонисти или нямат усещане за време. Откъде можем да знаем?
— Защо изобщо си бил край къщата й? — намеси се Марино.
— Търсех си работа. Като момче помагах и на госпожа Уейли — обърна се Бул към Скарпета. — Сигурен съм, че сте чували за градината на госпожа Уейли, най-известната в Чарлстън, намираше се на улица „Чърч“. — Той се усмихна гордо и посочи натам с черната си ръка, осеяна с розови белези.
Имаше белези и по дланите. Рани при самозащита, помисли си Скарпета.
— Беше голяма чест да работя за госпожа Уейли. Тя беше много добра с мен. Написа книга. Държат няколко екземпляра на витрината на книжарницата в хотел „Чарлстън“. И на мен ми подари една с автограф. Още я пазя.
— Какво става тук, по дяволите? — избухна Марино. — Дойде в моргата, за да ни разкажеш за мъртвото момче, или на интервю за работа и разходка по пътеката на спомените?
— Понякога нещата се нареждат по тайнствен начин — рече Бул. — Майка ми все така казваше. Може би от лошото произлиза нещо добро. Може би нещо добро ще произлезе от случилото се. А случилото се е лошо, без съмнение. Постоянно виждам като на кино онова малко момче, мъртво в калта. Цялото покрито с раци и мухи. — Бул докосна набразденото си от белези чело с показалеца си, също покрит с белези. — В главата ми е, виждам го, когато затворя очи. Полицията в окръг Бофорт казва, че още се установявате тук. — Той внимателно огледа кабинета на Скарпета с многото книги и дипломи в рамки. — Хубаво сте се устроили, но може би бих могъл да ви помогна. — Вниманието му се насочи към наскоро монтираните шкафчета, където тя държеше поверителните дела, както и тези, които още не бяха стигнали до съда. — Например черната орехова врата не приляга добре към стената. Не е окачена правилно. Мога лесно да я поправя. Да сте видели окачени накриво врати в станцията за дилижанси? Не, госпожо, няма такива. Не и онези, които аз съм поставил, докато работех в онази къща. Мога да правя всичко, а ако нещо не ми е ясно, имам желание да се уча. Затова си казах, защо пък да не попитам? В питането няма нищо лошо.
— А защо аз да не те попитам? — намеси се Марино. — Ти ли уби момчето? Съвпадение е, че точно ти си го намерил, нали?
— Не, сър. — Бул го погледна право в очите, а мускулите по челюстта му заиграха. — Постоянно ходя в онзи район да бера биволска трева, да ловя риба и скариди, раци и стриди. Нека да ви попитам — той издържа на погледа на Марино, — ако бях убил момчето, защо тъкмо аз щях да го намеря и да повикам полицията?