— Уволнили са ви от пристанището — предположи Скарпета.
— Да, госпожо.
— С какво мислите, че можете да ни помагате? — попита тя.
— С каквото се наложи. Не се гнуся от никаква работа. Моргата не ме плаши. Нямам проблем с мъртъвците.
— Оставете номера на мобилния си телефон или друг номер, на който да ви намеря — каза Скарпета.
Бул извади от задния си джоб сгънато парче хартия, стана и любезно го остави на бюрото.
— Всичко е записано тук. Търсете ме по всяко време.
— Следовател Марино ще ви изпрати. Благодаря за помощта, господин Грант. — Скарпета стана от бюрото и внимателно стисна ръката му, за да не засегне раните.
На сто и десет километра югозападно от там, на курортния остров Хилтън Хед беше облачно и откъм морето духаше топъл вятър.
Уил Рамбо се разхождаше по тъмния пуст плаж с определена цел. Носеше зелена кутия за рибарски такъми и святкаше с тактически фенер, където му хрумнеше, като всъщност не се нуждаеше от него, за да осветява пътя си. Фенерът беше достатъчно силен да заслепи някого, поне за секунди, и това беше достатъчно, ако изобщо се наложеше. Пясъкът шибаше лицето му и потракваше по стъклата на тъмните му очила. Вихрушките от пясък се въртяха като ефирни танцуващи момичета.
Пясъчната буря ревеше като цунами в Ал Асад и погълна него и джипа, погълна небето и слънцето, погълна всичко. От пръстите на Роджър течеше кръв и те изглеждаха сякаш са боядисани в яркочервено, а пясъкът го шибаше и полепваше по окървавените му пръсти, докато се опитваше да прибере вътрешностите в тялото си. Лицето му беше изплашено и шокирано, Уил никога не беше виждал такова лице. Но не можеше да му помогне, освен като обещае на приятеля си, че всичко ще бъде наред, и като му помогне да прибере вътрешностите в корема си.
Уил чуваше писъците на Роджър в грака на чайките, които кръжаха над плажа. Писъци на паника и болка.
— Уил! Уил! Уил!
Писъците, пронизителни писъци и ревът на пясъка.
— Уил! Уил! Помогни ми, Уил!
Беше известно време след това, след Германия. Уил се върна във военновъздушната база в Чарлстън, а после в Италия. Обиколи различни части на Италия, където беше израснал. От време на време получаваше припадъци. Отиде в Рим, за да се срещне с баща си, защото беше време да се срещнат, и му се стори като сън да седи сред фалшивите корнизи и стенописи в трапезарията в летния дом от детството му на площад „Навона“. Пиеше червено вино с баща си, вино, червено като кръв, и се дразнеше от глъчката на туристите под отворените прозорци, глупави туристи, не по-умни от гълъбите. Те хвърляха монети във Фонтана на реките на Бернини и снимаха, а водата постоянно се плискаше.
— Пожелават си неща, които никога не се сбъдват. Или ако се сбъднат, толкова по-зле за тях — каза той на баща си, който не го разбираше, но продължаваше да го гледа сякаш беше мутант.
От мястото си на масата под полилея Уил виждаше лицето си във венецианското огледало на отсрещната стена. Не беше истина. Приличаше на Уил, не на мутант, и наблюдаваше как устните му мърдат в огледалото, докато разказваше на баща си, че Роджър е искал да се завърне от Ирак като герой. Желанието му се сбъдна, казваха устните на Уил. Роджър се върна у дома като герой в евтин ковчег, натоварен в търбуха на товарен самолет С-5.
— Нямахме предпазни очила, нито защитни приспособления, нито бронирани дрехи, нищо — каза Уил на баща си в Рим с надеждата, че той ще разбере, макар да знаеше, че няма.
— Защо отиде, щом сега само се оплакваш?
— Наложи се да ти пиша, за да изпратиш батерии за фенерчетата ни. Молех те за стари инструменти, защото всяка отвертка се чупеше. Даваха ни евтини боклуци — казаха устните на Уил в огледалото. — Нямахме нищо, освен евтини боклуци заради проклетите лъжи, проклетите лъжи на политиците.
— Тогава защо отиде?
— Беше шибана заповед, глупако.
— Не смей да ми говориш така! Не и в тази къща. Ще се отнасяш към мен с уважение. Не съм избрал тази фашистка война, ти я избра. Само се оплакваш като бебе. Докато беше там, молеше ли се?
Когато ги връхлетя стената от пясък и Уил не виждаше дори дланите пред лицето си, той се молеше. Когато взривът на крайпътната бомба преобърна джипа и той не виждаше, и вятърът пищеше сякаш се намираше в двигателя на С-17, той се молеше. Когато прегръщаше Роджър, се молеше, а когато вече не можеше да понася болката на Роджър, пак се молеше и това беше последната му молитва.