Къщите от двете страни едва се виждаха зад оградите от бамбук и дървета и в тях нямаше никой. Бяха празни, защото богатите собственици не ги даваха под наем, а сега не бяха тук, отдавна бяха заминали. Често пъти семействата започваха да използват скъпите си плажни вили едва след като децата им приключеха учебната година. Тя не би искала тук да има други хора и цяла зима живееше без съседи. Искаше да бъде сама, а се ужасяваше от самотата. Ужасяваше се от гръмотевиците и дъжда, от синьото небе и слънцето, вече не искаше да бъде никъде и при никакви условия.
Точно затова бе дошъл.
Тя отново върна дивидито назад. Той познаваше ритуалите й, как лежеше там в един и същ мръсен розов анцуг, връщаше филмите, повтаряше определени сцени, най-често тези с чукане. От време на време излизаше да изпуши по цигара край басейна или да пусне окаяното си куче от кошчето му. Никога не чистеше след него и тревата беше пълна с изсъхнали изпражнения. Чистачът на двора, мексиканец, който идваше през седмица, също не ги събираше. Тя пушеше и се взираше в басейна, докато кучето се разхождаше из двора, понякога излайваше дълбоко и гърлено и тя му подвикваше: „Добро куче“ или по-често „Лошо куче“ и „Ела. Ела тук веднага!“, и пляскаше с ръце.
Не го галеше, не го и поглеждаше. Но ако не беше кучето, животът й щеше да бъде непоносим. Кучето не разбираше нищо от това. Едва ли помнеше какво се беше случило, и едва ли го бе разбрало. То познаваше кошчето си в пералното помещение, където спеше, седеше и лаеше. Тя не обръщаше внимание на неговия лай, докато пиеше водка, вземаше хапчета и скубеше косите си и това се повтаряше ден след ден.
„Скоро ще те взема в обятията си и ще те върна през вътрешния мрак към по-висшето царство, и ти ще бъдеш отделена от физическото измерение, което сега е твоят ад. И ще ми благодариш.“
Уил продължи наблюдението си, като внимаваше никой да не го види. Гледаше я как стана от дивана и със залитане отиде до плъзгащата се врата, за да излезе да пуши, и както обикновено, забрави, че алармата е включена. Подскочи и изруга, когато воят й огласи всичко наоколо, и с препъване отиде до контролния панел, за да я изключи. Телефонът иззвъня, тя прокара пръсти през оредялата си тъмна коса, каза нещо, после изкрещя и тръшна слушалката. Уил се приведе към земята зад храстите, без да помръдва. След минути дойде полицията, двама полицаи с патрулна кола на окръг Бофорт. Уил наблюдаваше невидим, докато полицаите стояха на верандата, без да влизат в къщата, защото я познаваха. Пак беше забравила паролата, а охранителната компания отново бе изпратила полицаи.
— Госпожо, не е добра идея да използвате името на кучето си — каза й един от полицаите същото, което бе чувала и преди. — Използвайте нещо друго за парола. Името на домашен любимец е едно от първите неща, които опитват крадците.
— Щом не мога да запомня името на проклетото куче — профъфли тя завалено, — как ще запомня нещо друго? Знам само, че паролата е името на кучето. По дяволите. Айран. Ето, спомних си го.
— Да, госпожо. Но все пак мисля, че трябва да я смените. Както казах, не е хубаво да се използва името на кучето, пък и вие не го помните. Трябва да има нещо, което помните. В района стават много обири, особено през този сезон, когато повечето къщи са празни.
— Не мога да запомня нова парола. — Тя едва говореше. — Когато запищи алармата, не мога да мисля.
— Сигурна ли сте, че можете да останете сама? Да се обадим ли на някого?
— Вече нямам никого.
Най-после полицаите си тръгнаха. Уил излезе от безопасното си скривалище и през един прозорец видя как тя отново нагласи алармата. Едно, две, три, четири. Същият код, единственият, който можеше да запомни. После видя как отново седна на дивана и се разплака. Наля си още една водка. Моментът вече не беше подходящ. Той тръгна по дъсчената пътека към плажа.
8.
На другата сутрин, осем часът тихоокеанско време.
Люси намали и спря пред Станфордския център по ракови заболявания.
Винаги когато летеше със своя самолет „Ситейшън Екс“ до Сан Франциско и наемаше ферари за едночасово шофиране, с цел да посети своя невроендокринолог, тя се чувстваше силна, както се чувстваше у дома си. Тесни джинси и тясна тениска очертаваха атлетичното й тяло и я караха да се чувства жизнена, както се чувстваше вкъщи. Черните й ботуши от крокодилска кожа и титаниевият часовник „Брайтлинг“ с яркооранжев циферблат я караха да усеща, че все още е Люси, безстрашна и изключителна, каквато беше, когато не мислеше за заболяването си.