Тя смъкна прозореца на червения „Спайдър F 430“.
— Може ли да паркирате това нещо? — попита тя пазача, облечен в сиво, който колебливо се приближи към нея на входа на модерния комплекс от тухли и стъкло. Не го познаваше. Сигурно беше нов. — Скоростите са с електронно превключване чрез лостчета на волана, като във „Формула 1“. — Забеляза тревогата в погледа му. — Добре, признавам, че е сложно — добави, защото не искаше да го обиди.
Беше възрастен човек, вероятно пенсионер, затова паркираше коли в болницата. Или може би някой в семейството му беше болен от рак, или беше боледувал. Но очевидно никога не бе карал ферари, нито беше виждал такава кола отблизо. Гледаше я сякаш се беше приземила от космоса. Не искаше да си има работа с нея и това беше хубаво, когато човек не умее да управлява кола, струваща повече от някои къщи.
— Няма да се справя — призна пазачът, приковал поглед в кожения интериор и червеното копче за „старт“ на волана от въглеродни влакна. Заобиколи колата отзад, разгледа двигателя под стъкло и поклати глава. — Направо страхотно. С гюрук е, предполагам. Сигурно здравата духа, когато смъкнете покрива, при скоростта, която развива — каза той. — Признавам, че не съм виждал такава. Защо не я паркирате ей там — посочи с ръка. — Най-хубавото място на паркинга. Наистина страхотна кола — промърмори и отново поклати глава.
Люси паркира, взе куфарчето си и два големи плика, съдържащи снимки от ядрено-магнитен резонанс, които разкриваха опустошителната тайна на живота й. Прибра ключовете от колата в джоба си и подаде на пазача стодоларова банкнота.
— Пази я с цената на живота си — каза тя сериозно, но му намигна.
Центърът по ракови заболявания беше красив медицински комплекс с огромни прозорци и излъскани дървени подове, помещенията бяха просторни и пълни със светлина. Хората, които работеха тук, повечето от тях доброволци, бяха неизменно любезни. Последния път, когато дойде на преглед, в коридора седеше арфистка, която грациозно дърпаше струните и свиреше „Отново и завинаги“. Днес следобед същата жена свиреше „Какъв прекрасен свят“. Ама че ирония! И докато Люси бързо я отминаваше, нахлупила ниско бейзболна шапка над очите си, осъзна, че не съществуваше музика или изпълнение, които да не я карат да се чувства цинична и потисната.
Отделенията бяха обширни помещения, боядисани в земни тонове, по стените нямаше картини, само плоскоекранни телевизори, които показваха природни картини: ливади и планини, падащи листа, заснежени гори, гигантски секвои, червените скали в Седона, придружени от нежни звуци на ромолящи ручеи, плисък на дъжд, птича песен и лек ветрец. По масите имаше живи орхидеи в саксии, осветлението беше меко, чакалните никога не бяха претъпкани. Единственият пациент в сектор Д, когато Люси стигна до регистратурата, беше жена с перука, която четеше списание „Гламър“.
Люси тихо каза на мъжа зад гишето, че е дошла при доктор Нейтън Дей, или Нейт, както тя го наричаше.
— Името ви? — попита той с усмивка.
Люси тихо му каза псевдонима, който използваше. Той написа нещо на компютъра си, пак се усмихна и посегна към телефона. След по-малко от минута Нейт отвори вратата и й направи знак да влезе. Той я прегърна. Винаги я посрещаше така.
— Радвам се да те видя, изглеждаш фантастично — каза й, докато влизаха в кабинета.
Беше малък, неочаквано за невроендокринолог, завършил „Харвард“ и смятан за един от най-изтъкнатите в своята област. В него имаше разхвърляно бюро, компютър с голям видеоекран, претъпкана библиотека, множество светли кутии по стените, където в повечето кабинети щеше да има прозорци. Имаше диван и един стол.
Люси му даде документите, които носеше.
— Лабораторните изследвания — каза тя. — Скенерът, който видя миналия път, и последният.
Той се настани на бюрото, а тя седна на дивана.
— Откога?
Нейт отвори пликовете, после прочете картона й. Нито дума от информацията не се пазеше на компютър. Папката с данните й бе маркирана със специален код в личния му сейф и името й не фигурираше никъде.