— Но и не намалява.
— Седни.
Тя седна на ръба на дивана.
— В крайна сметка — каза тя, — не е изчезнал. Не е стопен от лекарството, нито е некрозирал и това няма да стане, нали?
— Но не расте — повтори той. — Лекарството го е намалило донякъде и го държи в тези граници. Добре. Има варианти, но зависи какво искаш. Ще отбележа, че само защото „Достинекс“ й сродните му препарати са свързани с увреждане на сърдечната клапа, не съм сигурен, че трябва да се тревожиш. Изследванията са за хора, които го вземат срещу паркинсонизъм. При твоите ниски дози сигурно ще го понесеш добре. По-големият проблем? Мога да ти напиша десет рецепти, но мисля, че няма да намериш нито едно хапче в страната.
— Произвежда се в Италия. Мога да го поръчам от там. Доктор Марони ми обеща.
— Добре. Но искам да си правиш ехокардиография на всеки шест месеца.
Телефонът иззвъня. Нейт натисна едно копче, помълча и отвърна на отсрещния:
— Благодаря. Повикай охраната, ако нещата излязат извън контрол. Но гледай никой да не я пипа. — Той затвори и се обърна към Люси. — Явно някой е дошъл с червено ферари, което привлича вниманието.
— Каква ирония. — Тя стана от дивана. — Всичко е въпрос на перспектива, нали?
— Аз ще го карам, ако ти не искаш.
— Не че не го искам. Просто вече нищо не е същото. И това не е съвсем лошо. Само по-различно.
— Това е интересното в твоето състояние. Туморът е нещо, което не искаш. Но е нещо повече от онова, което си имала, защото може би е променил гледната ти точка. — Лекарят я изпрати до вратата. — Сблъсквам се с това всеки ден.
— Сигурно.
— Добре си. — Той спря до вратата, която водеше към чакалнята, и никой не можеше да ги чуе, само мъжът зад бюрото, който усмихнато говореше по телефона. — Бих те поставил в горните десет процента от моите пациенти по отношение на справянето с проблема.
— Горните десет процента. Предполагам, че това е пет плюс. Мисля, че започнах с шестица.
— Не е така. Сигурно си го имала открай време, но просто не си знаела, докато не са се появили симптомите. Разговаряш ли с Роуз?
— Тя не иска да го приеме. Опитвам се да не й се сърдя, но ми е трудно. Много трудно. Не е честно. Особено към леля ми.
— Не допускай Роуз да те отклони, защото сигурно точно това се опитва да направи, тъкмо по причината, която посочи. Не може да го приеме. — Нейт пъхна ръце в джобовете на престилката си. — Тя има нужда от теб. И определено няма да го сподели с никой друг.
Пред центъра по ракови заболявания слаба жена с шал, увит около плешивата й глава, и две малки момчета обикаляха около ферарито.
Пазачът забърза към Люси.
— Не са се приближавали много. Наблюдавах ги. Никой не го е пипал — съобщи той с тих, напрегнат глас.
Тя погледна двете момчета и болната им майка и тръгна към колата, като я отключи с дистанционното. Момчетата и майка им се отдръпнаха и по лицата им се изписа страх. Майката изглеждаше състарена, но навярно не беше на повече от трийсет и пет.
— Съжалявам — обърна се тя към Люси. — Но са като хипнотизирани. Не са пипали колата.
— Каква скорост вдига? — попита по-голямото рижо момче на около дванайсет години.
— Да видим, 490 конски сили, шест скорости, 3,4 литра, V 8 двигател, 8500 оборота в минута. Вдига от нула до сто километра за по-малко от четири секунди. Максималната е към триста и двайсет километра в час.
— Невъзможно!
— Карал ли си такава кола? — попита Люси по-голямото момче.
— Никога не съм виждал на живо.
— А ти? — обърна се Люси към червенокосото му братче на осем или девет години.
— Не, госпожо — срамежливо отвърна то.
Люси отвори шофьорската врата и двете червени главички се наведоха да погледнат, като едновременно с това развълнувано поеха дъх.
— Как се казваш? — попита тя по-голямото момче.
— Фред.
— Седни на шофьорското място, Фред. Ще ти покажа как да запалиш колата.
— Не бива да го правите — обади се майката. Изглеждаше сякаш щеше да се разплаче. — Скъпи, гледай да не повредиш нещо.
— Аз съм Джони — представи се другото момче.