— Сега говорите с мен.
— Тя го е поискала, нали? Дала ви е телефонния ми номер, защото подхожда на егоистичната й цел, каквато и да е тя. Аз съм нейната слабост. Не може да устои. Умира си да разбере какво ще кажа. Това утвърждава представата, която има за себе си.
— Искам да се опитате — помоли Бентън — да си представите как казвате на нея нещата, които одобрявате. Все трябва да има нещо. Например: „Винаги съм се възхищавала на ума ти“ или „Гордея се с твоя успех“, и така нататък.
— Дори да не го мисля?
— Ако не можете да кажете нещо положително, боя се, че нищо няма да излезе. — Той нямаше нищо против.
— Не се тревожете. Мога да лъжа добре като нея.
— Тогава каквото не одобрявате. Например, иска ми се да беше по-щедра или не толкова арогантна, или каквото ви дойде наум.
— Лесна работа.
— И накрая неутрални коментари. Времето, пазаруване, какво сте правили напоследък, такива неща.
— Не й вярвайте. Ще го фалшифицира и ще провали изследването ви.
— Мозъкът не може да лъже — успокои я Бентън. — Дори нейният.
Час по-късно доктор Селф в яркочервен копринен костюм с панталон и без обувки лежеше подпряна на няколко възглавници в леглото си.
— Разбирам, че смятате това за ненужно — каза Бентън, като разгръщаше страниците на бледосиньото структурирано клинично интервю от статистическия наръчник по диагностика на психични разстройства.
— Трябва ли ти въпросник, Бентън?
— За да бъдем последователни в изследването, провеждаме интервюто по учебник. Винаги и с всеки обект. Няма да ви питам за неща, които са очевидни и неуместни, като например вашия професионален статут.
— Нека да ти помогна — предложи тя. — Никога не съм била пациентка в психиатрична клиника, не вземам лекарства, не пия много, обикновено спя по пет часа на нощ. По колко часа спи Кей?
— Напоследък да сте напълнели или отслабнали?
— Поддържам идеално тегло. Колко тежи Кей напоследък? Много ли яде, когато е самотна или потисната? На юг ядат много пържено.
Бентън прелисти страниците.
— Имате ли странни усещания в тялото или по кожата?
— Зависи с кого съм.
— Усещате ли вкусове и миризми, които другите хора не усещат?
— Правя много неща, които другите не могат.
Бентън я погледна.
— Не мисля, че изследването е добра идея, доктор Селф. Интервюто не е конструктивно.
— Това не го преценяваш ти.
— Смятате ли, че е конструктивно?
— Не си стигнал до хронологията на настроенията. Няма ли да ме попиташ за пристъпи на паника?
— Имали ли сте такива?
— Потене, треперене, замайване, сърцебиене. Страх от смъртта? — Тя се взря замислено в него, сякаш той беше пациентът. — Какво каза майка ми на записа?
— А когато дойдохте тук? — продължи Бентън. — Изглеждахте изпаднала в паника заради един имейл. Онзи, за който споменахте на доктор Марони, когато пристигнахте, а оттогава не сте говорили за него.
— Твоята асистентка си въобразяваше, че тя ще проведе интервюто. — Доктор Селф се усмихна. — Аз съм психиатър. Все едно начинаещ да играе тенис с Дрю Мартин.
— Как възприемате случилото се с нея? — попита той. — В новините съобщиха, че сте я поканили в предаването си. Някои хора допускат, че убиецът я е избрал, защото…
— Моето предаване не е единствената й поява по телевизията. Каня много хора в предаването си.
— Щях да кажа: защото е била на показ. Не заради появата й точно във вашето предаване.
— Сигурно ще спечеля още една награда „Еми“ за тази поредица. Освен ако случилото се…
— Освен ако какво?
— Това би било ужасно нечестно — възмути се доктор Селф. — Ако Академията е предубедена заради станалото с нея. Сякаш това има нещо общо с качеството на работата ми. Какво каза майка ми?
— Не бива да знаете какво е казала, докато не влезете в скенера.
— Искам да говорим за баща ми. Той умря, когато бях малка.