— Добре — съгласи се Бентън, който беше седнал възможно най-далеч от нея, облегнал гръб на бюрото, върху което стоеше лаптопът. Касетофонът на масичката помежду им записваше интервюто. — Да поговорим за баща ви.
— Бях двегодишна, когато той умря. Ненавършени.
— И го помните достатъчно добре, за да се чувствате отхвърлена?
— Както знаеш от изследвания, които допускам, че си чел, деца, които не са кърмени, са по-склонни към стрес и страдания в живота. Жените в затвора, които не могат да кърмят, имат занижена способност да се грижат за деца и да ги закрилят.
— Не разбирам връзката. Нима намеквате, че майка ви някога е била в затвора?
— Никога не ме е притискала към гърдите си, не ме е кърмила, не ме е успокоявала с ударите на сърцето си, никога не ме гледаше в очите, докато ме хранеше с шише, с лъжичка, с лопата, с багер. Тя призна ли всичко това, докато я записваше? Разпита ли я за миналото ни?
— Когато записваме майката на обекта, не е нужно да знаем историята на отношенията им.
— Отказът й да се сближи с мен подсили чувството ми за отхвърленост, моя гняв, направи ме по-склонна да я обвинявам за това, че баща ми ме изостави.
— Имате предвид смъртта му.
— Интересно, не мислиш ли? И двете с Кей сме загубили бащите си рано, и двете сме станали лекарки. Но аз лекувам умовете на живите, докато тя реже телата на мъртъвците. Винаги съм се питала каква е в леглото. Предвид професията й.
— Обвинявате майка си за смъртта на баща си.
— Ревнувах. Няколко пъти ги сварих, докато правеха секс. Видях ги. От вратата. Как майка ми му отдаваше тялото си. Защо на него, а не на мен? Защо тя, а не аз? Исках онова, което те си даваха взаимно, без да съзнавам какво означава то, защото определено не исках орален или генитален секс с родителите си и не разбирах тази част от него, не знаех какво правеха. Навярно съм мислела, че изпитват болка.
— На по-малко от две години сте ги заварили няколко пъти и го помните? — Той беше оставил ръководството под стола и си водеше бележки.
Тя промени позата си на леглото, за да й е по-удобно, да бъде по-съблазнителна и Бентън да може да вижда всяка извивка на тялото й.
— Видях родителите си живи и жизнени, а после в един миг него го нямаше. Кей, от друга страна, е била свидетел на бавната и мъчителна смърт на баща си от рак. Аз живях със загубата, а тя е живяла с умирането, между двете има разлика. Разбираш ли, Бентън, като психиатър моята цел е да разбера живота на моя пациент, докато тази на Кей е да разбере смъртта му. Това сигурно ти се отразява.
— Не сме тук, за да говорим за мен.
— Не е ли чудесно, че „Павилионът“ не се придържа към строгите правила на здравните институции? Ето ни тук. Въпреки случилото се, когато ме приеха. Доктор Марони каза ли ти, че дойде в стаята ми, не в тази, а в предишната? Че затвори вратата, разхлаби халата ми? Че ме докосна? Да не би преди това да е бил гинеколог? Изглеждаш смутен, Бентън.
— Чувствате ли се свръхсексуална?
— Сега пък ме изкара маниачка. — Тя се усмихна. — Да видим колко диагнози можем да измислим днес следобед. Не затова съм тук. Знаем защо съм тук.
— Казахте, че е заради имейла, който сте видели, докато сте си почивали в студиото. По-миналия петък.
— Казах на доктор Марони за имейла.
— Доколкото знам, казали сте му само, че сте получили имейл — уточни Бентън.
— Ако беше възможно, щях да заподозра, че всички вие сте ме привлекли тук чрез хипноза заради този имейл. Но това повече прилича на психоза или на филмов сюжет, нали?
— Казали сте на доктор Марони, че сте ужасно разстроена и се боите за живота си.
— След това ми дадоха лекарства против волята ми. После той избяга в Италия.
— Той има практика там. Винаги пътува, особено през този сезон.
— В катедрата по психиатрия към римския университет. Има вила в Рим. И апартамент във Венеция. Произхожда от много богато италианско семейство. Освен това е клиничен директор на „Павилиона“ и всички му се подчиняват, включително и ти. Преди да замине от страната, трябваше да уреди нещата, след като се регистрирах тук.
— Регистрирали сте се? Говорите за „Маклийн“ сякаш е хотел.
— Вече е твърде късно.
— Наистина ли вярвате, че доктор Марони ви е докоснал неприлично?
— Мисля, че бях пределно ясна.
— Значи го вярвате.
— Всички тук ще го отрекат.
— В никакъв случай. Ако е вярно.
— Всички ще го отрекат.