— Маркъс се справи чудесно и това не може да се отрече — прекъсна го Хамиш. — Привлече нови членове и наглеждаше всички финансови детайли на дейността ни. Настоя Паството да накаже Нокс за постъпките му през май и официално поиска отмяна на съглашението. Никой не би могъл да направи нещо повече. Дори ти.
— Наказването на Нокс е нищо в сравнение със случилото се. Той и Жербер са нахлули в дома ми. Нокс е убил жена, която беше като майка за съпругата ми. — Матю изгълта виното на един дъх с надеждата да потуши гнева му.
— Емили получи инфаркт — отбеляза Хамиш. — Маркъс каза, че няма как да се разбере какво го е причинило.
— Аз знам достатъчно — с внезапна ярост каза Матю и запрати празната си чаша през стаята. Тя се тресна в ръба на една лавица и парчетата й се пръснаха по дебелия килим. Хамиш се опули. — Сега децата ни никога няма да имат възможността да познават Емили. А Жербер, който бе близък приятел на семейството ми в продължение на векове, е стоял и е гледал какво прави Нокс, макар да е знаел, че Даяна е моя партньорка.
— Всички у дома твърдяха, че няма да позволиш да се наложи правосъдието на Паството. Аз не им вярвах. — Хамиш не харесваше промените, които виждаше у приятеля си. Сякаш пребиваването в шестнайсети век беше обелило коричката на някаква стара забравена рана.
— Трябваше да се разправя с Жербер и Нокс, след като помогнаха на Сату Ярвинен да отвлече Даяна и да я затвори в Ла Пиер. Ако го бях направил, Емили още щеше да е жива. — Раменете му се отпуснаха под бремето на гризещата го вина. — Но Болдуин забрани. Каза, че Паството си имало достатъчно неприятности.
— Имаш предвид вампирските убийства ли? — попита Хамиш.
— Да. Той каза, че ако предизвикам Жербер и Нокс, само ще влоша положението.
Новините за убийствата — прерязани артерии, липса на кръвни улики, почти животински атаки върху човешките тела — бяха по вестниците от Лондон до Москва. Всяка история се спираше върху странния метод на убиване и заплашваше да изложи вампирите на вниманието на хората.
— Няма да направя грешката отново да си мълча — продължи Матю. — Рицарите на Лазар и Дьо Клермон може и да не са в състояние да защитят живота на жена ми и семейството й, но аз определено мога.
— Ти не си убиец, Мат — настоя Хамиш. — Не позволявай на гнева да те заслепява.
Той пребледня, когато Матю се обърна към него. Макар да знаеше, че приятелят му е на няколко стъпки по-близо до животинското царство в сравнение с повечето двукраки създания, Хамиш никога не го беше виждал толкова опасен и така приличащ на вълк.
— Сигурен ли си? — Обсидиановите очи на Матю примигнаха. Той се обърна и излезе от стаята.
По характерния аромат на женско биле на Маркъс Уитмор, тази нощ примесен със замайващото ухание на люляк, Матю с лекота проследи сина си до фамилните апартаменти на втория етаж на замъка. Съвестта го жегна при мисълта какво може да е дочул Маркъс по време на разгорещения разговор, тъй като синът му имаше слуха на вампир. Матю стисна устни, когато носът му го доведе до вратата при стълбите, и потисна пламналия гняв, щом си даде сметка, че Маркъс използва стария кабинет на Филип.
Почука и бутна тежката дървена врата, без да чака отговор. С изключение на сребристия лаптоп на бюрото, където преди се намираше преспапието, помещението изглеждаше точно по същия начин като в деня на смъртта на Филип дьо Клермон през 1945 година. На масичката до прозореца стоеше същият бакелитен телефон. Купчини тънки пликове и навита пожълтяла хартия очакваха Филип да пише на някого от многобройните си кореспонденти. На стената висеше старата карта на Европа, по която Филип беше следил позициите на армиите на Хитлер.
Матю затвори очи от внезапна остра болка. Филип не беше предвидил едно — че ще попадне в ръцете на нацистите. Един от неочакваните подаръци от разходката им във времето беше шансът да види отново Филип и да се помири с него. Цената, която трябваше да плати, бе подновеното чувство за загуба, когато отново се върна в свят, в който Филип дьо Клермон вече не съществуваше.
Когато отвори отново очи, Матю се озова пред яростното лице на Фийби Тейлър. На Маркъс му отне само част от секундата да застане между баща си и топлокръвната жена. Матю с известно удовлетворение видя, че синът му не е изгубил напълно ума си, когато си е избирал партньорка, макар че ако беше поискал да нарани Фийби, момичето вече нямаше да е сред живите.
— Маркъс — кимна му Матю, преди да погледне зад него. Фийби изобщо не отговаряше на обичайните предпочитания на Маркъс. Синът му винаги беше предпочитал червенокосите. — Нямахме време да се запознаем както подобава при първата ни среща. Аз съм Матю Клермон. Бащата на Маркъс.