— Знам кой сте. — Британският акцент на Фийби беше характерен за държавни училища, извънградски къщи и западащи аристократични фамилии. Маркъс, демократичният идеалист на семейството, бе хлътнал по жена със синя кръв.
— Добре дошли в семейството, мис Тейлър. — Матю се поклони, за да скрие усмивката си.
— Наричайте ме Фийби, моля. — Тя моментално заобиколи Маркъс и протегна дясната си ръка. Маркъс се направи, че не забелязва. — В повечето благовъзпитани кръгове, професор Клермон, в този момент трябва да поемете ръката ми и да я стиснете. — Фийби изглеждаше доста раздразнена. Ръката й продължаваше да стърчи напред.
— Заобиколена сте от вампири. Какво ви накара да си мислите, че ще намерите цивилизовани обноски тук? — Матю я изгледа с немигащи очи. Фийби се смути и се извърна. — Може да смятате поздрава ми за ненужно официален, Фийби, но никой вампир не докосва чужда партньорка — или дори годеница — без разрешение.
Той погледна многозначително към големия изумруд на безименния пръст на лявата й ръка. Маркъс беше спечелил камъка на карти в Париж преди векове. И тогава, и сега той струваше малко състояние.
— О! Маркъс не ми е споменавал този обичай — каза Фийби и се намръщи.
— Не, но те запознах с някои прости правила. Може би е време да ги прегледаме — прошепна Маркъс на годеницата си. — И междувременно ще направим репетиция на сватбените си клетви.
— Защо? Пак няма да намериш в тях думата „подчинявам се“ — хладно рече Фийби.
Матю се изкашля, преди разправията да е излязла от контрол.
— Дойдох да се извиня за избухването си в библиотеката — каза той. — Понякога се паля твърде бързо. Простете невъздържаността ми.
Не беше просто невъздържаност, но Маркъс — както и Хамиш — не знаеше това.
— Какво избухване? — намръщи се неразбиращо Фийби.
— Нищо не съм чул — увери го Маркъс, макар че изражението му говореше обратното.
— Питах се дали би се съгласил да прегледаш Даяна? Както несъмнено знаеш, тя носи близнаци. Мисля, че е в началото на второто си тримесечие, но доста време нямахме достъп до нормални медицински грижи и бих искал да съм сигурен.
Предложената маслинена клонка на Матю, подобно на протегнатата ръка на Фийби, остана да виси във въздуха няколко дълги мига, преди да бъде забелязана.
— Р-разбира се — заекна Маркъс. — Благодаря, че поверяваш Даяна на грижите ми. Няма да те разочаровам. А Хамиш е прав — добави той. — Дори да бях направил аутопсия на Емили, а Сара не го искаше, не бих могъл да определя дали е била убита с магия, или инфарктът й се дължи на естествени причини. Може би никога няма да разберем.
Матю не си направи труда да възразява. Щеше да разбере каква точно е била ролята на Нокс в смъртта на Емили, тъй като отговорът щеше да определи колко бързо ще бъде убит и колко ще страда преди това.
— Фийби, за мен беше удоволствие — каза той.
— За мен също — вежливо и убедително излъга момичето. Очертаваше се като добра добавка към глутницата Дьо Клермон.
— Ела при Даяна утре сутринта, Маркъс. Ще те очакваме. — И с последна усмивка и лек поклон към очарователната Фийби Тейлър, Матю излезе от стаята.
Нощното му бродене из Сет-Тур не намали нито безпокойството, нито гнева му. Даже напротив, пукнатините в самообладанието му само се разшириха. Раздразнен, той тръгна към покоите си по маршрут, който минаваше покрай централната кула и параклиса на замъка. Тук се намираха мемориалите на повечето отишли си Дьо Клермон — Филип, Луиза, нейния брат близнак Луи, Годфроа, Юг, както и някои от децата им и любимите им приятели и слуги.
— Добро утро, Матю. — Аромат на шафран и горчив портокал изпълни въздуха.
Фернандо. След дълга пауза Матю се насили да се обърне.
Обикновено древната дървена врата на параклиса беше затворена, тъй като само Матю влизаше вътре. Тази нощ обаче беше отворена гостоприемно и меката светлина на свещите очертаваше силуета на мъж.
— Надявах се да те видя. — Фернандо подканящо разпери ръце.
Гледаше как зет му върви към него и търсеше по лицето му издайнически знаци, че е в беда — разширени зеници, потръпване на раменете, напомнящо на настръхнал вълк, дрезгавина в гласа.
— Минах ли прегледа? — попита Матю, без да може да скрие защитната нотка в гласа си.
— На косъм — каза Фернандо и затвори вратата зад тях.
Матю докосна леко масивния саркофаг на Филип в центъра на параклиса и закрачи нервно из помещението, докато плътните кафяви очи на Фернандо го следяха.
— Поздравления за брака ти, Матю — каза той. — Още не съм се срещал с Даяна, но Сара ми наговори толкова неща за нея, та имам чувството, че сме много стари приятели.