— Ще направя каквото трябва, за да спася семейството си.
— Свършено е — каза Матю, докато сваляше телефона си.
Беше шести декември, една година и един ден откакто Филип беше белязал Даяна с кръвната си клетва. На малкия остров Изола дела Стела във Венецианската лагуна, на бюрото на функционер на Паството лежеше клетвено свидетелство за статута й на Дьо Клермон и очакваше да бъде вписано в родословното дърво.
— Значи леля Веран в крайна сметка го е направила — коментира Маркъс.
— Може би се е свързала с Галоуглас. — Фернандо не беше изоставил надеждата, че синът на Юг ще се върне навреме за кръщенето.
— Болдуин го направи. — Матю се облегна назад в стола си и разтри лице с длани.
Ален се появи с извинение за прекъсването, малък наръч поща и чаша вино. Той хвърли тревожен поглед на тримата вампири, сгушени около огъня в кухнята, и излезе, без да каже нито дума повече.
Смаяните Фернандо и Маркъс се спогледаха.
— Болдуин? Но ако той го е направил... — Гласът на Маркъс замря.
— Значи се тревожи повече за безопасността на Даяна, отколкото за репутацията на Дьо Клермон — довърши Матю. — Въпросът е какво знае той, което ние не знаем?
Седми декември беше годишнината ни и Сара и Изабо поеха близнаците, за да можем двамата с Матю да останем няколко часа сами. Приготвих бутилките мляко за Филип, смесих кръв с малко мляко за Ребека и свалих децата в семейната библиотека. Там Изабо и Сара бяха създали приказна страна от одеяла, играчки и дрънкулки, за да ги забавляват, и очакваха с нетърпение да прекарат вечерта с внуците си.
Когато предложих просто да вечеряме тихо в кулата на Матю, за да сме наблизо, ако изникне проблем, Изабо ми връчи връзка ключове.
— Вечерята ви очаква в Ле Ревенанс* — съобщи тя.
* Призраците (фр.). — Б. пр.
— Ле Ревенанс ли? — Досега не бях чувала за подобно място.
— Филип построи замъка, за да подслонява кръстоносци, връщащи се от Светите земи — обясни Матю. — Принадлежи на maman.
— Сега е ваш. Давам ви го — каза Изабо. — Весела годишнина.
— Не можеш да ни дадеш къща. Твърде много е — запротестирах аз.
— Ле Ревенанс е по-добре пригоден за семейство, отколкото това място. Там е наистина уютно. — На лицето на Изабо се изписа лека тъга. — Двамата с Филип бяхме щастливи там.
— Сигурна ли си? — попита Матю майка си.
— Да. Ще ти хареса, Даяна — рече Изабо и повдигна вежди. — Всички стаи си имат врати.
— Как може подобно нещо да се опише като уютно? — попитах, когато пристигнахме при замъка край Лимузен.
Ле Ревенанс беше по-малък от Сет-Тур, но не много. Имаше само четири кули, посочи Матю, по една на всеки ъгъл на правоъгълната крепост, но ровът бе достатъчно широк, за да мине за езеро, а великолепните конюшни и прекрасният вътрешен двор разбиваха на пух и прах твърденията, че мястото е по-скромно от официалната резиденция на Дьо Клермон. Вътре обаче цареше интимна атмосфера въпреки големите общи помещения на приземния етаж. Макар че замъкът бе построен през дванайсети век, той бе цялостно обновен и сега можеше да се похвали с всички модерни удобства, като бани, електричество и дори парно в някои от стаите. Въпреки всичко това аз продължавах да се навивам да отхвърля подаръка и всяка мисъл, че ще живея тук — докато хитроумният ми съпруг не ми показа библиотеката.
Готическата стая с висок таван и носещи греди, дърворезба, огромна камина и декоративни хералдически щитове беше скътана в югозападния ъгъл на основната сграда. Редица големи прозорци гледаше към вътрешния двор, а други, по-малки, бяха обърнати към пейзажа на Лимузен. Библиотечните шкафове заемаха единствените две цели стени и се издигаха до тавана. Вито стълбище от орехово дърво водеше до галерия, по която се стигаше до най-високите рафтове. Обстановката ми напомняше донякъде за читалнята „Херцог Хъмфри“ с тъмното й дърво и приглушена светлина.
— Какви са всички тези неща? — Ореховите рафтове бяха пълни с кутии и безразборно наредени книги.
— Личните книжа на Филип — каза Матю. — Maman ги премести тук след войната. Всичко свързано с официалните фамилни дела и с Рицарите на Лазар е в Сет-Тур, разбира се.
Това сигурно бе най-скъпият личен архив на света. Пльоснах се в едно кресло. Изведнъж изпитах съпричастност към вайкането на Фийби относно съкровищата на фамилията и запуших устата си с длан.
— Предполагам, че ще поискате да сортирате всичко, доктор Бишъп — подхвърли Матю и ме целуна по главата.
— Разбира се, че искам! Може да научим нещо за Книгата на живота и ранните дни на Паството. Сигурно има писма, свързани с Бенджамин и детето на вещицата в Йерусалим. — Направо ми се завиваше свят от появилите се възможности.