Матю не изглеждаше особено убеден.
— Мисля, че е по-вероятно да откриеш чертежите на Филип на обсадни машини и инструкции за гледането и изхранването на коне, отколкото нещо за Бенджамин.
Всичките ми инстинкти на историк ми подсказваха, че Матю силно подценява значението на това, което беше събрано тук. Два часа след като ми показа помещението, аз още бях там и ровех из кутиите, докато той пиеше вино и ми помагаше, като превеждаше текстове, написани с шифър или на някой непознат език. Накрая горките Ален и Виктоар трябваше да сервират романтичната вечеря по случай годишнината на масата в библиотеката, вместо долу в трапезарията.
Преместихме се в Ле Ревенанс на следващата сутрин заедно с децата и без повече оплаквания от моя страна от размерите, сметките за отопление и броя на стъпалата, които трябваше да изкача, за да се изкъпя. Последната ми тревога така или иначе беше напразна, тъй като Филип беше инсталирал винтов асансьор във високата кула след едно посещение в Русия през 1811 година. За щастие, от 1896 година асансьорът работеше с електричество и вече не разчиташе на силата на вампир за въртене на коляновия вал.
Единствено Март дойде с нас в Ле Ревенанс, макар че Ален и Виктоар също предпочитаха да се преместят в Лимузен и да оставят къщата на Маркъс в други, по-млади ръце. Март готвеше и помагаше на нас двамата с Матю да свикнем с грижите за две бебета. Когато Сет-Тур се напълнеше с рицари, Фернандо и Сара също щяха да дойдат (както и Джак, ако тълпите непознати му дойдат в повече), но засега бяхме сами.
Макар да имахме много работа в Ле Ревенанс, най-сетне получихме възможност и да сме семейство. Ребека вече наддаваше, след като знаехме как да храним малкото й тяло. А Филип посрещаше всяка промяна на установения ред и мястото с обичайната си замислена физиономия, взираше се в движението на светлината по каменните стени или слушаше с тихо задоволство шумоленето на хартия в библиотеката.
Март наглеждаше децата всеки път, когато я молехме, и така двамата с Матю имахме шанс да се свържем отново след седмиците на раздяла, стреса и радостите около раждането на близнаците. През тези безценни моменти насаме ние се разхождахме, хванати за ръце, около рова и градяхме планове за къщата, включително къде ще засадя вещерската си градина, за да се възползвам най-добре от слънцето, и кое е идеалното място, на което Матю да построи къща на дърво за близнаците.
Но колкото и прекрасно да бе уединението ни, прекарвахме всеки възможен момент с новите животи, които бяхме създали. Седяхме пред камината в спалнята и гледахме как Ребека и Филип се доближават един до друг, взират се жадно в лицето на другия и се хващат за ръце. Двамата винаги бяха най-щастливи, когато се докосваха, сякаш през прекараните месеци в утробата ми бяха свикнали на постоянен контакт. Скоро щяха да станат твърде големи, за да продължим да го правим, но засега ги слагахме да спят в едно легълце. Както и да ги нареждахме, накрая те винаги се оказваха прегърнати и с долепени едно до друго лица.
Всеки ден двамата с Матю работехме в библиотеката и търсехме сведения за сегашното местоположение на Бенджамин, за загадъчната вещица в Йерусалим и също толкова загадъчното й дете, както и за Книгата на живота. Филип и Ребека скоро се запознаха отблизо с миризмата на хартия и пергамент. Главите им се обръщаха да проследят Матю, докато той четеше на глас документи на гръцки, латински, окситански, старофренски, стари германски диалекти, староанглийски и уникалния жаргон на Филип.
Лингвистичните чудатости на Филип се отразяваха в организационната схема, която беше използвал за съхраняване на личните си документи и книги. Например, общите усилия да открием документите от времето на Кръстоносните походи доведоха до откриването на забележително писмо от епископ Адемар, оправдаващо духовните мотиви за Първия кръстоносен поход, което незнайно защо вървеше заедно със списък на покупки от 30-те години на миналия век, включващ нещата, които Филип искаше Ален да му прати от Париж — нови обувки на „Берлути“, копие от „Кухня за десет минути“ и третия том на „Науката за живота“ от X. Дж. Уелс, Джулиан Хъксли и Дж. Ф. Уелс.
Времето ни заедно като семейство беше истинско чудо. Имахме време да се смеем и пеем, да се възхищаваме на мъничкото съвършенство на децата ни, да признаваме колко сме се тревожили и двамата около бременността и възможните й усложнения.
Макар че чувствата ни един към друг нито за миг не се бяха разклатили, ние ги подсилихме през онези спокойни, съвършени дни в Ле Ревенанс, докато се готвехме за предизвикателствата, които щяха да ни донесат следващите седмици.