— Това са рицарите, които се съгласиха да присъстват. — Маркъс подаде на Матю списъка с гости. Погледът на баща му се плъзна по страницата.
— Джайлс. Ръсел. Отлично. — Матю обърна листа. — Ади. Веран. Мириам. — Той вдигна очи. — Кога успя да посветиш и Крис в рицар?
— Докато бяхме в Ню Орлиънс. Стори ми се правилно — малко стеснително рече Маркъс.
— Браво на теб, Маркъс. Като се има предвид кой ще присъства на кръщенето на децата, не мога да си представя, че някой от Паството ще се осмели да създава проблеми — с усмивка отбеляза Фернандо. — Мисля, че можеш да въздъхнеш с облекчение, Матю. Даяна ще може да се наслади на деня, както се беше надявал.
Матю обаче май не изпитваше облекчение.
— Да бяхме открили Нокс поне. — Той се загледа през прозореца в кухнята към снега. Подобно на Бенджамин, Нокс беше изчезнал безследно. Онова, което може би означаваше изчезването му, бе твърде ужасяващо, за да се изкаже с думи.
— Да разпитам ли Жербер? — предложи Фернандо. Вече бяха обсъдили възможните последици, ако предприемат действия, намекващи, че Жербер е предател. Подобно нещо можеше да доведе до избухване на открит конфликт между вампирите от южната половина на Франция за първи път от повече от хилядолетие.
— Още не — каза Матю. Не му се искаше да увеличава тревогите им. — Ще продължа с преглеждането на книжата на Филип. Там трябва да има някаква насока къде се крие Бенджамин.
— Исусе, Мария и Йосифе. Няма какво толкова да вземаме за половин час път до дома на майка ми. — През изминалата седмица Матю споменаваше богохулно Светото семейство и декемврийските им пътувания, но това си личеше особено днес, когато близнаците щяха да бъдат кръстени. Нещо го тормозеше, но той отказваше да ми каже какво.
— Искам да съм сигурна, че на Филип и Ребека ще им бъде напълно удобно, като се има предвид колко непознати ще видят — обясних, докато подрусвах Филип в опит да го накарам да се оригне сега, вместо да повърне насред пътя.
— Може ли да оставим легълцето? — с надежда попита Матю.
— Имаме предостатъчно място за него, а те ще подремнат поне веднъж. Пък и от сигурен източник знам, че това е най-големият автомобил в Лимузен, ако не броим сеновоза на Клод Рейнар. — Местното население беше дало на Матю прякора Гастон Лагаф на името на един очарователен нескопосаник от комикси и го подкачаха за неговата grande guimbarde* откакто отиде с рейнджровъра до магазина за хляб и го заклещи между един мъничък ситроен и едно още по-миниатюрно рено.
* Грамадна таратайка (фр.). — Б. пр.
Матю затръшна багажника без коментари.
— Стига си се чумерил, Матю — подкачи го Сара, която също беше излязла пред къщата. — Децата ще започнат да си мислят, че си някакъв мечок.
— Изглеждаш прекрасно — отбелязах аз. Сара се беше издокарала в тъмнозелен костюм и пищна копринена кремава блуза, които подчертаваха червената й коса. Изглеждаше великолепна и празнично настроена.
— Агата ми го уши. Знае си работата — каза Сара, докато се въртеше, за да можем да й се възхитим още повече. — А, преди да съм забравила. Изабо се обади. Матю да не обръща внимание на паркираните по алеята коли и да кара направо към вратата. Запазили са ви място в двора.
— Коли? Паркирани по алеята? — Погледнах шокирано Матю.
— Маркъс реши, че няма да е зле да покани някои от рицарите — спокойно обясни той.
— Защо? — Стомахът ми направи салто, когато инстинктите ми подсказаха, че нищо не е такова, каквото изглежда.
— Ако Паството случайно реши да възрази срещу събитието — каза Матю. Погледът му срещна моя, невъзмутим и спокоен като морето през лятото.
Въпреки предупреждението на Изабо нищо не би могло да ме подготви за ентусиазираното посрещане, което получихме. Маркъс беше превърнал Сет-Тур в истински Камелот, с веещи се на пронизващия декемврийски вятър флагове и знамена, чиито ярки цветове изпъкваха както на фона на снега, така и на тъмния местен базалт. Върху централната кула над фамилния флаг на Дьо Клермон в черно и сребристо с уробороса се мъдреше големият флаг с герба на Рицарите на Лазар. Двете парчета коприна се развяваха на един и същи пилон, увеличаващ височината на и без това високата кула с близо десет метра.
— Е, ако досега от Паството не са знаели за събитието, вече със сигурност знаят — отбелязах аз, загледана нагоре.
— Няма особен смисъл да се опитваме да останем незабележими — каза Матю. — Ще започнем така, както възнамеряваме да продължим и занапред. А това означава, че няма да крием децата от истината — или от останалия свят.