— И когато го откриеш, какво? — рязко попита Маркъс.
— Вашата работа е да се грижите за Даяна и децата ми — също толкова рязко отвърна Матю. — Оставете Бенджамин на мен.
Взирах се в небето за поличби и подръпвах всяка нишка, която не изглеждаше на мястото си, в опит да предвидя и поправя разпространяващото се зло, за което ме предупреди палецът ми.
Но бедата не галопираше през хълма като някакъв конник на Апокалипсиса, не мина по алеята, дори не се обади по телефона.
Бедата вече бе в къщата — при това от известно време.
Един следобед малко след Коледа открих Матю в библиотеката. Пред него лежаха няколко сгънати листа. Ръцете ми блеснаха във всички цветовете на дъгата и сърцето ми се сви.
— Какво е това? — попитах.
— Писмо от Годфроа. — Той го плъзна към мен. Погледнах го, но беше написано на старофренски.
— Прочети ми го — помолих и седнах до него.
Истината беше много по-лоша, отколкото си бях позволила да си представя. Съдейки по писмото, убийствата на Бенджамин са продължили векове наред. Жертвите му са били вещици, най-вероятно тъкачки. Почти сигурно бе, че и Жербер е забъркан. А онази фраза — „Търсят вътре в нас Книгата на живота“ — превърна кръвта ми в огън и лед.
— Трябва да го спрем, Матю. Ако открие, че имаме дъщеря... — Гласът ми замря. Последните думи на Бенджамин в Бодлианската библиотека ме преследваха. Когато си помислих какво би могъл да се опита да стори на Ребека, силата изплющя във вените ми като камшик.
— Той вече знае. — Матю ме погледна в очите и аз ахнах, когато видях яростта в тях.
— Откога?
— Още преди кръщенето — отговори Матю. — Отивам да го търся, Даяна.
— Как ще го намериш? — попитах.
— Не с помощта на компютри и опити да открия айпи адреса му. Твърде е умен за подобно нещо. Ще го открия по начина, който знам най-добре — ще го проследя, ще го надуша, ще го притисна в ъгъла — каза Матю. — И щом го хвана, ще го разкъсам крайник по крайник. Ако се проваля...
— Не можеш — с равен глас казах аз.
— Може и да се случи. — Матю ме погледна в очите. Имаше нужда да го изслушам, а не да го окуражавам.
— Добре — съгласих се със спокойствие, каквото не изпитвах. — Какво ще стане, ако се провалиш?
— Ще ти трябва Книгата на живота. Тя е единственото, което би примамило Бенджамин да излезе от скривалището си, за да бъде унищожен веднъж завинаги.
— Единственото нещо освен мен — добавих.
Потъмнелите очи на Матю показваха, че за използването ми като примамка за Бенджамин не може да става и дума.
— Утре заминавам за Оксфорд. Библиотеката е затворена за коледната ваканция. Няма да има никакви служители освен охраната — казах.
За моя изненада Матю кимна. Щеше да ми позволи да му помогна.
— Ще се справиш ли сам? — Не исках да се суетя около него, но трябваше да зная. Матю вече беше преживял тежко една раздяла. Той кимна.
— Какво ще правим с децата?
— Трябва да останат тук, със Сара и Изабо и с достатъчно от млякото и кръвта ми, за да се хранят, докато се върна. Ще взема Фернандо с мен и никой друг. Ако някой ни наблюдава и докладва на Бенджамин, трябва да положим всички усилия да изглежда, че всичко е нормално.
— Някой определено ни наблюдава. Няма място за съмнение. — Матю прокара пръсти през косата си. — Единственият въпрос е дали въпросният някой работи за Бенджамин или за Жербер. Ролята на онзи лукав кучи син може да е по-голяма, отколкото си мислим.
— Ако той и синът ти са били в съюз през цялото време, кой знае колко неща са научили — отбелязах.
— В такъв случай единствената ни надежда е да се сдобием с информация, с която те все още не разполагат. Вземи книгата. Донеси я тук и опитай да я поправиш, като върнеш махнатите от Кели листа — каза Матю. — Междувременно аз ще открия Бенджамин и ще направя онова, което трябваше да бъде направено много отдавна.
— Кога тръгваш? — попитах.
— Утре. След като ти заминеш, за да съм сигурен, че не те следят — отговори той, докато ставаше.
Гледах мълчаливо как частите от Матю, които познавах и обичах — поетът и ученият, воинът и шпионинът, ренесансовият принц и бащата — избледняват, докато не остана само най-тъмната, най-страховитата част от него. Сега той бе единствено убиец.
Матю ме хвана за раменете и изчака да го погледна в очите.
— Пази се.
Думите му бяха изпълнени със съпричастност и усетих силата им. Той докосна лицето ми и се взря внимателно в него, сякаш се опитваше да го запомни завинаги.
— Бях съвсем сериозен, когато казах онова нещо на Коледа. Фамилията ще оцелее, ако аз не се върна. Има и други, които могат да станат нейни глави. Но ти си сърцето й.