Дики ни остави с каските и всичко останало в художествения кът на читалня „Херцог Хъмфри“, между бюстовете на крал Чарлз I и сър Томас Бодли.
— На мен ли ми се струва, или наистина ни гледат? — каза Линда, сложи ръце на кръста си и се намръщи на злощастния монарх.
Крал Чарлз примигна.
— Вещиците са в охраната от средата на деветнайсети век. Стан ни предупреди да не правим нищо нередно около картини, статуи и гаргойли. — Дики потръпна. — Нямам нищо против повечето. Правят компания в тъмните нощи, но този си е зловещ дърт негодник.
— Да познаваше само баща му — отбеляза Фернандо. Той свали шапка и се поклони на мигащия монарх. — Ваше величество.
Това беше кошмарът на всеки посетител на библиотека — че охраната те вижда всеки път, когато вадиш забранен бонбон против кашлица от джоба си. Конкретно в случая с Бодлианската библиотека се оказваше, че читателите имат основателна причина да се безпокоят. Нервният център на магическата система за сигурност беше скрита зад клепачите на Томас Бодли и крал Чарлз.
— Извинявай, Чарли. — Метнах жълтата си каска, тя полетя и кацна на главата на краля. Раздвижих пръсти и каската се килна така, че козирката скри очите му. — Никакви свидетели на събитията от тази нощ.
Фернандо ми подаде своята каска.
— Използвай я за основателя. Моля те.
След като затулих очите и на сър Томас, започнах да дърпам и увивам нишките, които свързваха бюстовете с останалата библиотека. Възлите на заклинанието не бяха сложни, само тройни и четворни, но бяха много и натрупани един върху друг като някакво претоварено електрическо табло. Накрая намерих основния възел, с който бяха свързани всички останали, и внимателно го развързах. Необичайното чувство, че сме наблюдавани, изчезна.
— Така е по-добре — промърмори Линда. — И сега какво?
— Обещах да се обадя на Матю, след като влезем — казах и извадих телефона си. — Само минутка.
Прескочих преградата и тръгнах по притихналата, отекваща централна пътека на „Херцог Хъмфри“. Матю вдигна на първото позвъняване.
— Всичко наред ли е, mon coeur? — Гласът му трепереше от напрежение и аз набързо го запознах с напредъка ни до този момент.
— Как са Ребека и Филип, след като заминах? — попитах го, след като приключих разказа си.
— Притеснени.
— А ти? — Гласът ми омекна.
— Още по-притеснен.
— Къде си? — попитах го. Матю беше изчакал да замина за Англия, след което бе поел на североизток към Централна Европа.
— Току-що излязох от Германия. — Нямаше да сподели повече подробности, тъй като наоколо можеше да се спотайва някоя любопитна вещица.
— Пази се. Помни какво каза богинята. — Предупреждението й, че ще трябва да жертвам нещо, ако искам да получа Ашмол 782, още ме измъчваше.
— Добре. — Матю замълча за момент. — Аз също искам да помниш нещо.
— Какво?
— Сърцата не могат да бъдат пречупени, Даяна. И единствено любовта ни прави истински безсмъртни. Не забравяй, ma lionne. Каквото и да се случи.
Връзката прекъсна.
От думите му по гръбнака ми пробягаха тръпки, от които сребърната стрела на богинята се раздвижи. Повторих думите на магията за закрила, която бях изтъкала за него, и усетих познатото подръпване на веригата, която ни свързваше.
— Всичко наред ли е? — тихо попита Фернандо.
— Както и се очакваше. — Прибрах телефона в джоба си. — Да започваме.
Вече се бяхме разбрали, че отначало просто ще се опитаме да повторим стъпките, по които Ашмол 782 бе попаднал за първи път в ръцете ми. В присъствието на Сара, Линда и Фернандо попълних заявката. Подписах я, добавих номера на читателската си карта в съответната графа и я занесох на мястото в художествения кът, където се намираха пневматичните тръби.
— Капсулата е тук — посочих и извадих кухия цилиндър. — Може пък Андрю да греши и системата още да работи.
Отворих я, но се оказа, че е пълна с прах. Закашлях се.
— И може би няма значение дали е така, или не — малко нетърпеливо рече Сара. — Зареди я и да видим.
Поставих заявката в капсулата, затворих я и я пъхнах в гнездото.
— И сега какво? — попита леля ми няколко минути по-късно.
Капсулата си беше точно там, където я бях оставила.
— Я да я тупнем здравата. — Линда плесна края на устройството, при което дървените му подпори, които поддържаха и галерията горе, се разтресоха опасно. Капсулата изчезна с ясно свистене.
— Браво на теб, Линда — каза Сара с видимо възхищение.
— Това вещерски номер ли беше? — попита Фернандо и устните му леко се извиха.