— Галоуглас — кимна Стан.
— Стан — отвърна Галоуглас.
— Проблем? — попита Стан.
— Матю е изчезнал — обясни Галоуглас. — Бенджамин го е пипнал.
— Аха. — Стан изглеждаше разтревожен. — Бенджамин винаги е бил кучи син. Не ми се вярва да се е поправил през годините.
Помислих си за моя Матю в ръцете на онова чудовище.
Спомних си как Бенджамин бе казал, че се надява да родя момиче.
Видях мъничкия крехък пръст на дъщеря ми да докосва върха на носа на Матю.
— Няма път напред без него — изохках.
Гневът изгори вените ми, последван от смазваща вълна от сила — огън, въздух, земя и вода, — която помете всичко пред себе си. Почувствах странно отсъствие, пустота, която ми каза, че съм изгубила нещо съществено.
За момент се запитах дали не е Матю. Но все още усещах веригата, която ни свързваше. Онова, което бе жизненоважно за мен, все още съществуваше.
И тогава осъзнах, че съм изгубила не нещо съществено, а нещо обичайно — товар, който съм носила толкова дълго, че съм престанала да усещам тежестта му.
Сега това отдавна лелеяно нещо го нямаше, точно както беше предсказала богинята.
Рязко се завъртях и затърсих слепешком входа на библиотеката в тъмното.
— Накъде тръгна, лельо? — попита Галоуглас и задържа вратата затворена, за да не мога да мина. — Не ме ли чу? Трябва да тръгнем след Матю. Няма време за губене.
Дебелите стъкла се превърнаха в проблясващ пясък и месинговите панти и дръжки издрънчаха на каменния праг. Прекрачих останките и наполовина се затичах, наполовина полетях нагоре по стълбите към „Херцог Хъмфри“.
— Лельо! — извика Галоуглас. — Да не си изгуби ума?
— Не съм! — извиках в отговор. — И ако използвам магията си, няма да изгубя и Матю.
— Да изгубиш Матю ли? — повтори Сара, когато се върнах в читалнята, следвана от Галоуглас и Фернандо.
— Богинята. Каза ми, че трябва да жертвам нещо, ако искам Ашмол 782 — обясних аз. — Но не става въпрос за Матю.
Чувството за липса се беше сменило с разцъфващо усещане за отприщена сила, което пропъди всички останки от тревоги.
— Кора, лети! — Разперих широко ръце и огнедишащият дракон се понесе с крясък из помещението покрай галериите и по дългата пътека, която свързваше художествения кът със „Селдън Енд“.
— Тогава за какво? — попита Линда, докато гледаше как опашката на Кора потупва Томас Бодли по каската.
— За страха.
Майка ми ме беше предупреждавала за силата му, но не я бях разбрала правилно, както често правят децата. Бях си помислила, че трябва да се пазя от страха на другите, а всъщност е ставало въпрос за собствения ми ужас. И поради това погрешно разбиране бях оставила страха да пусне корени в мен, докато не замъгли мислите ми и не засегна начина, по който възприемам света.
Страхът беше задушил у мен и всякакво желание да използвам магия. Той бе моята патерица и моето наметало, пречеше ми да упражнявам силата си. Страхът ме пазеше от любопитството на другите и ми осигуряваше тъмница, в която можех да забравя каква съм всъщност — вещица. Бях си въобразила, че съм се освободила от страха преди месеци, когато научих, че съм тъкачка, но си бях останала вкопчена в него, без да го подозирам.
Вече не.
Кора се спусна по въздушно течение, разперила нокти напред и пляскайки показно с криле. Грабнах листата от Книгата на живота и ги поднесох към муцуната й. Тя ги подуши.
Яростният рев на дракона изпълни помещението и витражите задрънчаха от него. Макар че ми говореше рядко след първата ни среща в къщата на баба Алсъп и предпочиташе да общуваме със звуци и жестове, този път Кора реши да говори.
— Смъртта е налегнала тежко тези страници. А също тъкане и кръвничество. — Тя тръсна глава, сякаш искаше да махне миризмата от ноздрите си.
— Кръвничество ли каза тя? — любопитно попита Сара.
— После ще разпитваме зверчето — мрачно я прекъсна Галоуглас.
— Страниците са от книга. Тя е някъде в библиотеката. Трябва да я намеря. — Съсредоточих се върху Кора вместо върху бърборенето на другите. — В нея може би е единствената ми надежда да си върна Матю.
— И ако ти донеса ужасната книга, после какво? — Кора премигна. Сребристочерните й очи ми напомниха за богинята и за изпълнените с ярост очи на Джак.
— Искаш да ме напуснеш — внезапно разбрах аз. Кора беше затворник също като мен, омагьосана, без начин да се измъкне.
— Не мога да си ида, освен ако не ме освободиш, също като страха си — каза Кора. — Аз съм твой питомник. С моята помощ ти се научи как да предеш каквото е било, да тъчеш каквото е и да завързваш онова, което трябва да бъде. Нямаш повече нужда от мен.