Но Кора беше с мен от месеци и бях започнала да разчитам на нея.
— Ами ако не успея да намеря Матю без помощта ти?
— Моята сила никога няма да те изостави. — Люспите на Кора сияеха ярко във всички цветове на дъгата дори в тъмната библиотека. Помислих си за сянката на дракона на кръста си и кимнах. Подобно на стрелата на богинята и тъкачните ми върви, връзката на Кора с огъня и водата винаги щеше да е с мен.
— Къде ще идеш? — попитах.
— На древни, забравени места. Там ще чакам онези, които ще дойдат, когато техните тъкачи ги пуснат. Ти върна магията, както беше предсказано. Вече няма да съм последната от моя вид, а първата. — Огненият дъх на Кора изпълни пространството между нас.
— Донеси ми книгата и върви с моята благословия. — Погледнах я в очите и видях копнежа й да бъде свободна. — Благодаря, Кора. Аз може и да съм върнала магията, но ти й даде криле.
— И сега е време да ги използваш — рече Кора и с три плясъка на лъскавите си, подобно на паяжини криле тя се издигна до гредите на покрива.
— Защо Кора лети нагоре? — изсъска Сара. — Прати я през шахтата на конвейера до подземните хранилища. Книгата е там.
— Не се опитвай да оформяш магията, Сара. — Баба Алсъп ме беше научила колко опасно е да си мислиш, че си по-умна от собствената си сила. — Кора знае какво прави.
— Надявам се — вметна Галоуглас. — Заради Матю.
Кора изпя мелодиите на водата и огъня и въздухът се изпълни с приглушено бърборене.
— Книгата на живота. Чувате ли я? — Огледах се за източника на звука. Не идваше от листата на бюрото, макар че те също започнаха да шептят.
Леля ми поклати глава.
Кора закръжи в най-старата част на читалнята. Мърморенето се засилваше с всеки плясък на крилете й.
— Чувам го — развълнувано възкликна Линда. — Нещо като разговор. Идва някъде оттам.
Фернандо прескочи преградата и излезе на централната пътека на читалнята. Последвах го.
— Книгата на живота не може да е там горе — запротестира Сара. — Някой щеше да я забележи.
— Не и ако я скриеш пред очите на всички — възразих и започнах да вадя безценни книги от лавицата, отварях ги, за да прегледам съдържанието им, и ги връщах обратно, за да взема следващата. Гласовете продължаваха да ме зоват, да ме умоляват да ги открия.
— Лельо! Кора май намери твоята книга. — Галоуглас посочи с ръка.
Кора бе кацнала върху клетката, в която се заключваха запазените ръкописи, за да бъдат използвани от читателите на следващия ден. Беше наклонила глава, сякаш се вслушваше в бърборещите гласове. Изгука и изкряска в отговор, задвижи глава нагоре-надолу.
Фернандо беше проследил звука до същото място и сега стоеше до бюрото, на което Шон прекарваше работните си дни. Гледаше нагоре към един рафт. Там, до телефонния указател на Оксфордския университет, имаше сива картонена кутия, която на външен вид бе толкова обикновена, че просто си просеше да не бъде забелязана — макар в момента да хващаше око, тъй като през ъглите й се процеждаше светлина. Някой беше закачил навила се на руло бележка: „Опакована. Да се върне на лавиците след оглед.“
— Не може да бъде. — Но всички инстинкти ми казваха, че може.
Пресегнах се, кутията се наклони и се озова в ръцете ми. Свалих я внимателно на бюрото. Когато я пуснах, капакът отхвърча на няколко стъпки встрани. Вътре металните закопчалки се напрягаха да държат книгата затворена.
Внимателно, давайки си сметка за многото създания вътре, извадих Ашмол 782 от кутията и го положих на дървената повърхност. Поставих длан върху корицата. Бърборенето престана.
„Избери“ — като един казаха множеството гласове.
— Избирам вас — прошепнах и освободих закопчалките на Ашмол 782. Металът бе топъл и успокояващ на допир. „Баща ми“ — помислих си.
Линда ми подаде липсващите листа.
Бавно отворих книгата.
Обърнах плътния лист, който бе сложен, за да предпази съдържанието и пергамента с изписаното от ръката на Елиас Ашмол заглавие и добавката с молив на баща ми. Първата алхимична илюстрация, новородено момиче с черна коса, впери поглед в мен от следващата страница.
Когато за първи път видях изображението на философското дете, останах поразена колко много се различава то от стандартните алхимични илюстрации. Сега нямаше как да не забележа приликата на бебето със собствената ми дъщеря. Малките й ръчички стискаха една сребърна и една златна роза, сякаш оповестяваше на света, че е дете на вещица и вампир.
Но алхимичното дете никога не е било замисляно като първа илюстрация от Книгата на живота. То трябваше да се появи след химическата сватба. След векове на раздяла беше време да върна на мястото им трите листа, които Едуард Кели беше махнал от безценната книга.