„Сърцата не могат да бъдат пречупени“ — напомни си Матю. Успя да изграчи една-единствена дума.
— Защо?
— Защо ли? — Гласът на Бенджамин трепна от ярост. — Защото ти нямаше куража да ме убиеш направо. Вместо това ме унищожаваше ден след ден, капка по капка кръв. Вместо да признаеш пред Филип, че не си оправдал очакванията му и си разкрил тайните планове на Дьо Клермон за Светите земи, ти ме превърна във вампир и ме захвърли на улиците в град, пълен с топлокръвни. Помниш ли какво е да изпитваш жажда за кръв, която направо те пронизва с копнеж и желание? Помниш ли колко силна е кръвожадността при преобразяването ти?
Матю помнеше. И се беше надявал... не. Бог да му е на помощ, беше се молил Бенджамин да е прокълнат с кръвожадност.
— Беше те грижа повече за доброто мнение на Филип, отколкото за собственото ти дете. — Гласът на Бенджамин трепереше от ярост, очите му бяха станали черни като нощта. — От мига, когато станах вампир, аз живея, за да унищожа теб, Филип и всички Дьо Клермон. Отмъщението ми даваше сили и цел, а времето бе мой приятел. Чаках. Кроях планове. Създадох свои собствени деца и ги научих да оцеляват така, както оцелявах аз самият — чрез изнасилване и убийства. Това бе единственият път, който ми остави да следвам.
Матю затвори очи в опит да заличи не само лицето на Бенджамин, но и осъзнаването на провалите си като син и баща. Но Бенджамин нямаше да позволи подобно нещо.
— Отвори си очите — изръмжа синът му. — Скоро няма да имаш тайни от мен.
Очите на Матю се отвориха тревожно.
— Докато научавам за партньорката ти, ще науча много неща и за теб — продължи Бенджамин. — Няма по-добър начин да опознаеш някого от този да разбереш жена му. Това също го научих от Филип.
Колелцата в мозъка на Матю се въртяха и щракаха. Някаква ужасна истина се мъчеше да излезе наяве.
— Филип успя ли да ти разкаже за времето, което прекарахме заедно през войната? Не мина според плановете ми. Филип съсипа толкова много от тях, когато посети вещицата в лагера, една стара циганка — обясни Бенджамин. — Някой му беше подшушнал за мен и както обикновено, Филип пое нещата в свои ръце. Вещицата открадна повечето от мислите му, разбърка останалите като яйца и после се обеси. Беше провал, спор няма. Той винаги е имал такъв подреден ум. С нетърпение очаквах да го изуча в цялата му сложна прелест.
Ревът на Матю излезе като грачене, но крясъкът в главата му продължаваше и продължаваше. Не беше очаквал това.
Бенджамин, собственият му син, беше измъчвал Филип през войната, а не някакъв нацистки функционер.
Бенджамин го фрасна в лицето и счупи скулата му.
— Млъкни. Разказвам ти приспивна приказка. — Пръстите му натискаха счупените кости по лицето на Матю и засвириха на тях като на инструмент, чиято единствена музика бе болката. — Когато комендантът на Аушвиц ми предаде Филип, вече бе твърде късно. След вещицата в блестящия му преди ум беше останало само едно — Изабо. Открих, че може да бъде изненадващо чувствена за толкова студено същество.
Колкото и да искаше Матю ушите му да престанат да чуват думите, нямаше как да го направи.
— Филип мразеше собствената си слабост, но не се освободи от нея — продължи Бенджамин. — Дори насред лудостта си, докато плачеше като малко дете, той си мислеше за Изабо — и през цялото време знаеше, че споделям удоволствието му. — Бенджамин се усмихна и показа остри зъби. — Но засега стига семейни приказки. Приготви се, Матю. Ще боли.
36.
По време на полета към дома Галоуглас беше предупредил Маркъс, че с мен се е случило нещо неочаквано в Бодлианската библиотека.
— Ще откриеш, че Даяна е... изменена — внимателно каза той по телефона.
Изменена. Подходящо описание за създание, съставено от възли, нишки, вериги, криле, печати, оръжия, а сега и от думи и дърво. Не знаех каква ме прави всичко това, но то нямаше нищо общо с онова, което бях преди.
Въпреки че беше предупреден за промяната, Маркъс бе видимо шокиран, когато слязох от колата в Сет-Тур. Фийби прие метаморфозата ми далеч по-спокойно, както приемаше повечето неща.
— Никакви въпроси, Маркъс — каза Хамиш и ме хвана за лакътя. Беше видял в самолета какво правеха въпросите с мен. Никакви прикриващи заклинания не можеха да скрият начина, по който очите ми стават млечнобели и в тях, както и по ръцете и опакото на дланите ми плъзват букви и думи и при най-малкия намек за въпрос.