Ка’Чиаромонте беше подходящ дом за някой като Матю, който бе играл векове наред основна роля във венецианския търговски и политически живот. Трите му етажа, готическата фасада и проблясващите прозорци направо крещяха за богатството и положението на собственика му. Ако не бях тук с единствената цел да спася Матю, сигурно щях да се насладя на красотата му, но днес мястото ми се виждаше мрачно като времето отвън. Як тъмнокос мъж с голям нос, кръгли очила с дебели лещи и страдалческо изражение ни посрещна.
— Benvegnua, madame — каза той и се поклони. — За мен е чест да ви посрещна с добре дошла в дома ви. И винаги е удоволствие да ви видя отново, сер Балдовино.
— Ужасен лъжец си, Санторо. Трябва ни кафе. И нещо по-силно за Галоуглас. — Болдуин му връчи ръкавиците и палтото си и ме поведе към отворената порта на палацото. Преминах през малък портик, който, както се очакваше, беше на няколко сантиметра под водата въпреки чувалите с пясък, натрупани на купчини до вратата. Вътре подът от теракота и бели плочки се простираше към далечината. Съзрях една-единствена друга врата в отсрещния край. Тъмното й дърво бе осветено от свещи в аплици с огледала, които усилваха светлината. Свалих качулката на тежкото си палто, размотах шала и се огледах.
— D' accordo, сер Балдовино. — Санторо звучеше горе-долу толкова искрено, колкото и Изабо. — А за вас, мадам Чиаромонте? Милорд Матео има добър вкус за вино. Може би чаша бароло?
Поклатих глава.
— Вече е сер Матео — съобщи Болдуин от края на коридора. Ченето на Санторо увисна. — Не ми казвай, че си изненадан, дърт козел такъв. От векове го подбуждаш да се разбунтува. — Девер ми продължи енергично нагоре по стълбите.
Заех се с копчетата на подгизналото си палто. В момента не валеше, но въздухът беше ужасно влажен. Бях открила, че Венеция е предимно вода, доблестно (макар и безполезно) отблъсквана с тухли и хоросан. Докато се разкопчавах, погледнах към пищните мебели в коридора. Фернандо забеляза накъде съм насочила вниманието си.
— Венецианците разбират два езика, Даяна — на богатството и на властта. Дьо Клермон говорят и двата, при това свободно — рече той. — Освен това градът отдавна щеше да е под водата, ако не бяха Матю и Болдуин, и венецианците го знаят. Нито един от двамата няма причини да се крие тук. — Фернандо взе палтото ми и го предаде на Санторо. — Ела, ще те заведа горе.
Спалнята, която ми бяха приготвили, бе украсена с червено и златно, огънят в облицованата с плочки камина гореше, но пламъците и ярките цветове не ме стоплиха. Пет минути след като Фернандо затвори вратата след себе си, отново слязох долу.
Седнах на тапицирана пейка в една от подобните на фенер еркерни прозорци, които стърчаха над Големия канал. В една от огромните като пещери камини на къщата пращеше огън. Върху дървената полица се мъдреше познатото мото ТОВА, КОЕТО МЕ ХРАНИ, МЕ УНИЩОЖАВА. Надписът ми напомни за Матю, за престоя ни в Лондон, за минали дела, които и сега застрашаваха семейството ми.
— Моля те, лельо. Трябва да си починеш — загрижено замърмори Галоуглас, когато ме откри там. — До заседанието на Паството има часове.
Аз обаче отказах да помръдна. Останах да седя между оловните стъкла на прозорците, от които се откриваха откъслечни изгледи към града, и слушах как камбаните отбелязват бавно изнизващите се часове.
— Време е. — Болдуин сложи ръка на рамото ми.
Станах и се обърнах към него. Бях облечена в яркия бродиран жакет от епохата на Елизабет, който бях взела от миналото, а под него носех дебело черно поло и вълнени панталони. Бях облечена за Хелм, за да мога да потегля в момента, когато срещата приключи.
— Ключът у теб ли е? — попита той.
Извадих го от джоба си. За щастие, жакетът беше скроен така, че да осигури място за внушителното снаряжение на някогашните домакини. Въпреки това ключът за залата на Паството беше толкова голям, че едва се побираше в джоба ми.
— Е, да вървим тогава — рече Болдуин.
Открихме Галоуглас долу с Фернандо. Двамата бяха загърнати в черни кадифени наметала и Галоуглас метна едно такова и на моите рамене. Беше древно и тежко. Пръстите ми проследиха емблемата на Матю по гънките на тъканта, покриваща дясната ми ръка.
Свирепият вятър не беше утихнал и трябваше да хвана ръба на качулката си, за да я задържа на място. Фернандо и Галоуглас огледаха катера, който се люлееше на вълните на канала.
Болдуин ме държеше здраво за лакътя, докато вървяхме по хлъзгавата повърхност. Скочих в катера точно когато палубата се килна към кея благодарение на това, че Галоуглас заби ботуша си в металния кнехт отстрани. Вмъкнах се в кабината и Галоуглас се качи на борда след мен.