— Аз ще те водя — каза Фернандо и хвана ръката ми.
След сумрака на коридора бях временно заслепена, когато стигнахме слабо осветения вътрешен двор. Когато очите ми свикнаха, видях сводове, поддържани от грациозни двойни колони. В центъра на помещението имаше мраморен кладенец, напомнящ, че вътрешния двор е бил построен много преди модерните удобства като електричеството и течащата вода. В дните, когато пътуването е било трудно и опасно, срещите на Паството са продължавали месеци наред и членовете му са живеели на острова, докато не си свършат работата.
Тихите разговори спряха. Придърпах наметалото около себе си с надеждата да скрия евентуалните белези на сила по кожата си. Плътните гънки скриваха и преметнатата през рамото ми платнена чанта. Бързо огледах тълпата. Сату стоеше отделно. Избягна погледа ми, но аз усетих неудобството й, че ме вижда отново. Нещо повече, усещах вещицата... някак особено и стомахът ми се преобърна в по-слаба версия на отвращението, което изпитвах, когато друга вещица ме лъжеше. Сату носеше прикриващо заклинание, но то не вършеше работа. Знаех какво крие тя.
Останалите създания се бяха скупчили на групички според вида си. Агата Уилсън стоеше с два други демона. Доменико и Жербер бяха заедно и се спогледаха изненадано. Останалите две вещици в Паството бяха жени. Едната гледаше сурово и кафявата й коса, прошарена тук-там със сиво, бе прибрана на стегнат кок. Беше облечена в най-грозната рокля, която бях виждала някога, подчертана с натруфена твърда яка. В центъра на огърлицата й от злато и емайл имаше миниатюрен портрет, несъмнено на някоя предшественица. Другата вещица имаше приятно кръгло лице, розови бузи и бяла коса. Кожата й бе забележително гладка, което правеше невъзможно определянето на възрастта й. Нещо в нея също беше особено, но не можех да определя какво. Ръцете ми настръхнаха, предупреждавайки ме, че Книгата на живота съдържа отговора на неизречените ми въпроси, но точно сега нямах време да я разчитам.
— Радвам се да видя, че Дьо Клермон са се подчинили на искането на Паството да види тази вещица. — Жербер пристъпи към мен. Не го бях виждала от Ла Пиер. — Отново се срещаме, Даяна Бишъп.
— Жербер. — Посрещнах погледа му, без да трепна, макар че вътрешно се свих. Устните му се извиха в лека усмивка.
— Виждам, че сте същото гордо създание, каквото бяхте преди. — Той се обърна към Галоуглас. — Да видиш как такъв благороден род като Дьо Клермон е доведен до смут и падение от едно момиче!
— Навремето са казвали същото и за баба — не му остана длъжен Галоуглас. — Щом можем да преживеем Изабо, ще преживеем и това „момиче“.
— Може да си промениш мнението, когато научиш мащаба на престъпленията на тази вещица — отвърна злобно Жербер.
— Къде е Болдуин? — Доменико се присъедини към нас с намръщена физиономия.
Отгоре се завъртяха и забръмчаха зъбни колела.
— Камбаната го спаси — отвърна Галоуглас. — Дръпни се, Доменико.
— Смяна на представителя на Дьо Клермон в този късен час и без предупреждение е крайно необичайно, Галоуглас — каза с укор Жербер.
— Какво чакаш, Галоуглас? Отключи вратата — нареди Доменико.
— Не съм аз онзи, който държи ключа — меко отвърна Галоуглас. — Хайде, лельо. Имаш заседание.
— Как така ключът не е у теб? — удиви се Жербер. Гласът му бе толкова остър, че сякаш преряза омагьосаната мелодия, идваща отгоре. — Ти си единственият присъстващ Дьо Клермон.
— Не е вярно. Болдуин призна Даяна Бишъп като кръвно заклета дъщеря на Филип дьо Клермон преди седмици. — Галоуглас се усмихна подигравателно на Жербер.
Една от вещиците ахна и зашепна на съседката си.
— Това е невъзможно — заяви Доменико. — Филип дьо Клермон е мъртъв от повече от половин век. Как...
— Даяна Бишъп може да пътува във времето. — Жербер ме изгледа с ненавист. В другия край на двора трапчинките на белокосата вещица станаха по-дълбоки. — Трябваше да се сетя. Всичко това е част от някакво нейно огромно заклинание. Предупредих ви, че тази вещица трябва да бъде спряна. Сега всички ще платим цената, защото не действахте както трябва. — Той посочи обвинително Сату.
Камбаните започнаха да отброяват часа.
— Време е да вървим — делово казах аз. — Не бива да закъсняваме и да нарушаваме традициите на Паството. — Нежеланието им да се съгласят за по-ранен час за срещата още ме глождеше.
Приближих вратата и тежестта на ключа изпълни дланта ми. Имаше девет ключалки и във всяка имаше ключ с изключение на една. Пъхнах моя и го завъртях с леко движение на китката. Заключващите механизми забръмчаха и защракаха. Вратата се отвори.