— След вас. — Дръпнах се настрани, за да могат останалите да влязат. Моето първо заседание на Паството щеше да започне всеки момент.
Заседателната зала беше великолепна, украсена с ярки стенописи и мозайки, осветени от светлината на факли и стотици свещи. Сводестият таван се извисяваше сякаш на километри, а около помещението минаваше галерия с височина три или четири етажа. Там се държаха архивите на Паството. Хиляди години записи, доколкото можах да преценя по бързия поглед към рафтовете. Освен книги и ръкописи имаше и по-ранни технологии на писане, като свитъци и стъклени рамки, в които се пазеха фрагменти от папирус. Редиците ниски чекмеджета навеждаха на мисълта, че може би имаше дори глинени таблички.
Свалих поглед да огледам помещението за срещи, в което централно място заемаше голяма овална маса, заобиколена от столове с високи облегалки. Подобно на ключалките и техните ключове, на всеки стол имаше символ. Моят беше точно там, където бе казал Болдуин — в другия край на помещението, срещу вратата.
Вътре чакаше млада човешка жена, която връчваше на всеки влязъл член на Паството кожена папка. Отначало си помислих, че в нея е дневният ред. После забелязах, че всяка папка е с различна дебелина, сякаш съдържанието й е било взето от лавиците горе според специфичните инструкции на участниците в срещата.
Аз влязох последна и вратата се затвори плътно зад мен.
— Мадам Дьо Клермон — каза жената и ме погледна с тъмните си интелигентни очи. — Аз съм Рима Хаен, библиотекар на Паството. Това са документите, които сир Болдуин поиска за срещата. Ако ви е нужно нещо допълнително, просто ми кажете.
— Благодаря — отвърнах и взех материалите.
Тя се поколеба.
— Простете за дързостта, мадам, но не сме ли се срещали? Изглеждате ми много позната. Зная, че сте учен. Случайно да сте посещавали архива Гонсалвис в Севиля?
— Не, никога не съм работила там — отбелязах и добавих: — Но мисля, че познавам собственика.
— Сеньор Гонсалвис ме предложи за това място, след като ме съкратиха — обясни Рима. — Бившият библиотекар на Паството се оттегли неочаквано през юли, след като получи инфаркт. По традиция библиотекарите са човеци. Сир Болдуин се нагърби със задачата да му намери заместник.
Инфарктът на библиотекаря — и назначаването на Рима — беше настъпил няколко седмици след като Болдуин бе научил за кръвната клетва. Имах силни подозрения, че новият ми брат е замислил цялата история. Кралят на Дьо Клермон ставаше все по-интересен и по-интересен.
— Карате ни да чакаме, професор Бишъп — сприхаво се обади Жербер, макар че той бе единственото създание, което имаше нещо против, ако можеше да се съди по тихите разговори между останалите делегати.
— Оставете професор Бишъп да се ориентира. Това е първото й заседание — със силен шотландски акцент каза вещицата с трапчинките. — Вие помните ли вашето първо заседание, Жербер? Или онзи щастлив ден се е изгубил в мъглите на времето?
— Дайте шанс на вещицата и тя ще ни омагьоса всичките — изгъгна Жербер. — Не я подценявай, Джанет. Боя се, че преценката на Нокс за силите и потенциала й като дете се оказа силно подвеждаща.
— Много благодаря, но не мисля, че се нуждая от това предупреждение — отвърна Джанет и в сивите й очи проблеснаха искрици.
Взех папката от Рима и й дадох сгънатия документ, който официално оповестяваше съществуването на фамилия Бишъп-Клермон в света на вампирите.
— Бихте ли завели това, моля?
— С удоволствие, мадам Дьо Клермон — каза Рима. — Библиотекарят на Паството е също и секретар. Ще се заема с документа, докато тече срещата.
След като връчих документите, които официално оповестяваха съществуването на издънката Бишъп-Клермон, аз заобиколих масата. Черното наметало се вееше около краката ми.
— Хубави татуировки — прошепна Агата и посочи линията на косата си, докато минавах покрай нея. — И страхотна пелерина.
Усмихнах й се без коментар и продължих. Когато стигнах стола си, започнах да се боря с влажното наметало, тъй като не исках да оставям платнената чанта. Накрая успях да го сваля и го преметнах през облегалката.
— До вратата има закачалки — отбеляза Жербер.
Обърнах се към него. Очите му се разшириха. Жакетът ми имаше дълги ръкави, които криеха текста на Книгата на живота, но очите ми бяха изложени на показ. Освен това нарочно бях прибрала косата си на дълга червена плитка — прическата разкриваше върховете на клоните, покриващи скалпа ми.
— В момента силата ми е неспокойна и някои се чувстват неудобно в мое присъствие — казах аз. — Затова предпочитам да държа наметалото си наблизо. Мога да използвам и прикриващо заклинание като Сату, но криенето пред очите на всички е точно толкова лъжа, колкото и всяка изречена.