— Кръвожадността е проблем, който трябва да се остави на вампирите. Ще накажем фамилия Дьо Клермон за сериозните им грешки в преценките и ще вземем съответните мерки да издирим и унищожим всички, които може да са заразени. — Жербер опря върховете на пръстите си един в друг и огледа насядалите около масата. — Можете да сте спокойни по този въпрос.
— Съгласен съм с Жербер. Нещо повече, не може да се основава издънка от страдащ от заболяването сир — изтъкна Доменико. — Това е немислимо. Матю Клермон трябва да бъде умъртвен, както и всичките му деца. — Очите на вампира проблеснаха.
Осаму вдигна ръка и зачака да бъде забелязан.
— Да, господин Ватанабе?— кимнах към него.
— Какво е тъкачка? — попита той. — И какво общо имат те с вампири, страдащи от кръвожадност?
— Какво те кара да мислиш, че имат нещо общо? — озъби се Зидони.
— Напълно логично е кръвожадните вампири и вещиците тъкачки да имат нещо общо. Иначе как Даяна и Матю биха могли да имат деца? — Агата ме погледна с очакване. Преди да успея да отговоря, Жербер стана и се надвеси над мен.
— Това ли е открил Матю в Книгата на живота? — остро попита той. — Да не си изкопала някое заклинание, което свързва двата вида?
— Сядай, Жербер. — Джанет плетеше от часове, като от време на време вдигаше очи, за да пусне някой смислен коментар или да се усмихне благо.
— Вещицата трябва да отговори! — възкликна Жербер. — Какво е това заклинание и как си го направила?
— Отговорът е в Книгата на живота. — Придърпах чантата към себе си и извадих тома, който бе останал скрит толкова време в Бодлианската библиотека.
Около масата се чуха изумени ахкания.
— Това е трик — обяви Зидони. Тя стана и заобиколи масата. — Ако това е изгубената книга със заклинания на вещиците, настоявам да я разгледам.
— Това е изгубената история на вампирите — изръмжа Доменико, докато тя минаваше покрай стола му.
— Заповядай. — Подадох Книгата на живота на Зидони.
Вещицата се опита да освободи закопчалките, буташе и дърпаше, но книгата отказа да й сътрудничи. Протегнах ръце и книгата полетя във въздуха между нас, нетърпелива да се върне там, където й беше мястото. Зидони и Жербер се изгледаха продължително един друг.
— Ти я отвори, Даяна — предложи Агата, чиито очи се бяха окръглили. Помислих си за онова, което бе казала в Оксфорд преди толкова много месеци — че Ашмол 782 принадлежи не само на вещиците и вампирите, но и на демоните. По някакъв начин тя вече беше предусетила съдържанието й.
Сложих Книгата на живота на масата, докато Паството се събираше около мен. Само докоснах закопчалките и те се отвориха моментално. Шепот и въздишки изпълниха въздуха, последвани от тайнствените следи, оставяни от духовете на свързаните със страниците създания.
— Магията е забранена на Изола дела Стела — запротестира Доменико. В гласа му се долавяше паника. — Кажи й, Жербер!
— Ако правех магия, Доменико, щеше да го разбереш много ясно — отвърнах аз.
Доменико пребледня, когато привиденията станаха по-отчетливи и приеха издължена човешка форма с кухи, тъмни очи.
Разтворих книгата. Всички се наведоха, за да я погледнат по-отблизо.
— Там няма нищо — промърмори Жербер и лицето му се изкриви от ярост. — Страниците са празни. Какво си направила с нашата книга за произхода ни?
— Тази книга мирише... странно. — Доменико подуши подозрително въздуха. — На мъртви животни.
— Не, мирише на мъртви създания. — Разлистих страниците, така че миризмата да се вдигне във въздуха. — Демони. Вампири. Вещици. Всички са вътре.
— Искаш да кажеш... — Татяна ме погледна с ужас.
— Точно така — потвърдих. — Пергаментът е изработен от кожата на създания. Листата също са съшити с коси на създания.
— Но къде е текстът? — повиши тон Жербер. — Книгата на живота би трябвало да е ключ към много загадки. Тя е нашият свещен текст, историята на вампирите.
— Ето го свещения ви текст.
Запретнах ръкави. Букви и символи се завихриха и потекоха непосредствено под кожата ми, излизаха на повърхността като мехурчета в езеро и тутакси изчезваха. Нямах представа какво става с очите ми, но подозирах, че те също бяха пълни със знаци. Сату се дръпна назад от мен.
— Омагьосала си я — изръмжа Жербер.
— Книгата на живота е била омагьосана преди много време — отвърнах. — Аз само я отворих.
— И тя е избрала теб. — Осаму приближи пръст да докосне символите по ръката ми. Няколко букви се събраха около точката, където кожата му се допря до моята, след което се разбягаха.