— Още глупости! — извика Зидони. — Основната и най-важната цел на съглашението е да осигури безопасността ни.
— Не е вярно. Съглашението е съставено, за да не допусне раждането на деца като Джанет — могъщи, дълголетни, нито вещици, нито вампири, нито демони, а нещо средно — изтъкнах. — Точно от това се боят всички създания. Точно това иска да контролира Бенджамин. Не можем да му го позволим.
— Нещо средно? — Джанет повдигна вежди. Сега, когато я виждах ясно, те бяха черни като нощ. — Нима това е отговорът?
— Отговор на какво? — остро попита Доменико.
Но аз не бях готова да споделя тази тайна от Книгата на живота. Не и докато Мириам и Крис не намерят научното доказателство, което да потвърди онова, което ми бе разкрил ръкописът. Отново бях спасена от звъна на камбаните на Целестина.
— Вече е почти полунощ. Трябва да прекратим заседанието. Засега — с блеснали очи каза Агата Уилсън. — Предлагам край на обсъждането. Паството ще подкрепи ли Дьо Клермон в усилието им да отърват света от Бенджамин Фокс?
Всички се върнаха по местата си и един по един дадоха гласа си.
Този път резултатът бе по-окуражаващ — четирима „за“ и петима „против“. Бях отбелязала напредък във втория вот и си бях спечелила подкрепата на Агата, Осаму и Джанет, но това не беше достатъчно да гарантира окончателния резултат след последното гласуване утре. Особено когато сред противниците бяха старите ми врагове Жербер, Доменико и Сату.
— Срещата ще продължи утре следобед в пет часа. — Не забравях нито за миг, че през това време Матю е в ръцете на Бенджамин, затова бях поискала отново срещата да започне по-рано. И отново искането ми беше отхвърлено.
Уморено взех кожената си папка — която така и не бях отворила — и Книгата на живота. Изминалите седем часа бяха изнурителни. Непрекъснато мислех за Матю и какво търпи той, докато Паството се боричка и дърли. Безпокоях се и за децата си, които бяха останали и без двамата си родители. Изчаках помещението да се опразни. Джанет Гоуди и Жербер излязоха последни.
— Жербер? — повиках го аз.
Той спря на прага с гръб към мен.
— Не съм забравила какво се случи през май — казах му, а силата гореше ярко в дланите ми. — Един ден ще отговаряш пред мен за смъртта на Емили Мадър.
Жербер завъртя глава.
— Питър твърдеше, че ти и Матю криете нещо. Трябваше да го послушам.
— Бенджамин подсказа ли ти вече какво са открили вещиците? — попитах.
Но Жербер не беше вчерашен, за да се хване така лесно. Устните му се извиха.
— До утре вечер — сбогува се той, като удостои Джанет и мен с лек официален поклон.
— Трябва да му викаме Ники-Бърти — отбеляза Джанет. — От двамата с Бенджамин ще излезе чудна двойка дяволи.
— Определено — с безпокойство се съгласих.
— Утре свободна ли си за обяд? — попита Джанет Гауди, докато излизахме от залата във вътрешния двор. Мелодичният й шотландски акцент ми напомняше за Галоуглас.
— Аз ли? — Дори след всичко случило се тази вечер останах изненадана, че тя е готова да бъде видяна с някой Дьо Клермон.
— И двете не се побираме в ограничените разбирания на Паството, Даяна — каза Джанет и веселите трапчинки отново се появиха на гладката й кожа.
Галоуглас и Фернандо ме чакаха под аркадата на двора. Галоуглас се намръщи, когато ме видя в компанията на вещица.
— Всичко наред ли е, лельо? — разтревожено попита той. — Трябва да тръгваме. Става късно.
— Само да разменя две думи с Джанет.
Вгледах се внимателно в лицето й, търсейки знак, че може би се опитва да спечели приятелството ми с някакви нечисти цели, но видях единствено загриженост.
— Защо ми помагаш? — попитах направо.
— Защото обещах на Филип, че ще го направя — каза Джанет. Тя пусна торбата с плетката на земята и запретна ръкава на ризата си. — Не си единствената, чиято кожа разказва истории, Даяна Бишъп.
На ръката й имаше татуиран номер. Галоуглас изруга. Аз ахнах.
— Да не си била в Аушвиц с Филип? — Сърцето ми сякаш се беше качило в устата ми.
— Не. Бях в Равенсбрюк — отвърна тя. — Хванаха ме, докато работех във Франция за УСО, Управлението за специални операции. Филип се опитваше да освободи лагера. Успя да измъкне няколко от нас, преди нацистите да го заловят.
— Знаеш ли къде са държали Филип след Аушвиц? — настоятелно попитах аз.
— Не, въпреки че го издирвахме. В ръцете на Ники-Бен ли е попаднал? — Очите на Джанет бяха пълни със съчувствие.
— Да — кимнах. — Смятаме, че е бил някъде около Хелм.
— По онова време за Бенджамин работеха и вещици. Помня, че се чудех защо всичко в радиус осемдесет километра от Хелм тъне в гъста мъгла. Не можехме да намерим пътя през нея, колкото и да опитвахме. — Очите на Джанет се напълниха със сълзи.