Думите му не успяха да намалят тревогата ми. Единственото нещо, което можеше да свърши работа, бе да освободим Матю и да сложим край на машинациите на Бенджамин — завинаги.
— Готова ли си да огледаш заклинанията? — попита Болдуин, който се беше досетил, че подобна задача би ме разсеяла донякъде от тревожните мисли.
След като смених набиващото се на очи черно наметало със светлосив анорак, който се сливаше със снега, Болдуин и Галоуглас ме отведоха на един хвърлей от лагера на Бенджамин. Мълчаливо огледах защитните заклинания. Имаше няколко аларми, спусък, който вероятно отприщваше някакъв стихиен пожар или буря, и шепа отвличащи вниманието капани, чиято единствена цел бе да забавят нападателите до събирането на достатъчно защитници. Заклинанията на Нокс бяха сложни, но същевременно стари и износени. Нямаше да ми отнеме много време да развържа възлите и да оставя цялото място неохраняемо.
— Трябват ми два часа и Джанет — прошепнах на Болдуин, докато се оттегляхме.
Заедно с Джанет освободихме лагера от невидимата му ограда от бодлива тел. Наложи се обаче да оставим една от алармите. Тя беше свързана директно с Нокс и се страхувах, че и най-малкото бърникане във възлите ще го предупреди за присъствието ни.
— Хитър проклетник — отбеляза Джанет и уморено избърса чело.
— Прекалено хитър, ако питаш мен. Заклинанията му бяха мързеливи — изтъкнах. — Много преплитания, недостатъчно нишки.
— Когато всичко приключи, ще прекараме няколко седмици до огъня и ще ми обясниш какво каза току-що — предупреди ме Джанет.
— Когато всичко приключи и Матю се върне у дома, с радост ще остана до огъня до края на живота си — отвърнах.
Неспокойното присъствие на Галоуглас ми напомни, че времето минава.
— Да тръгваме — енергично казах и кимнах на мълчаливия шотландец.
Галоуглас настоя да хапнем нещо и ни заведе в едно кафене в Хелм. Успях да преглътна малко чай и две хапки топъл млечен сладкиш, докато раздрънканият радиатор сгряваше крайниците ми.
Минутите минаваха и ритмичните метални звуци от отоплителната система на кафенето започнаха да звучат като предупредителни звънци. Накрая Галоуглас обяви, че е настъпил часът да се срещнем с армията на Маркъс.
Заведе ни в една къща отпреди войната в покрайнините на града. Собственикът й с радост се беше съгласил да ни даде ключовете и да замине на почивка в по-топли ширини срещу значителна сума в брой и обещанието, че когато се върне, покривът му няма да тече.
Събралите се в мазето рицари вампири ми бяха непознати, макар че зърнах някои лица, които помнех от кръщенето на близнаците. Докато ги гледах, строени в редица и готови за всичко, което ги очаква долу, останах поразена от факта, че тези воини бяха участвали във войните и революциите на модерния свят, както и в кръстоносните походи на Средновековието. Те бяха от най-добрите войници, живели някога, и подобно на всички войници бяха готови да жертват живота си за нещо по-голямо от тях самите.
Фернандо даде последните си заповеди, докато Галоуглас отваряше импровизирана врата. Зад нея имаше малък корниз и паянтова стълба, водеща надолу в мрака.
— Успех — прошепна Галоуглас, когато първият вампир скочи и се приземи безшумно долу.
Изчакахме, докато рицарите, избрани да унищожат ловния отряд на Бенджамин, си свършат работата. Все още обезпокоена, че някой може да предупреди Бенджамин за присъствието ни и че в отговор той може да отнеме живота на Матю, аз се взирах неподвижно в земята между краката си.
Беше мъчително. Нямаше начин да получаваме доклади за развитието на мисията. Напълно възможно бе рицарите на Маркъс да се натъкнат на някаква неочаквана съпротива. Бенджамин можеше да е изпратил на лов повече от децата си. Или пък никого.
— Това е адът на войната — прошепна ми Галоуглас. — Не те унищожава схватката или дори смъртта. А несигурността.
След не повече от час (макар да имах чувството, че са изтекли дни) Джайлс отвори вратата. Ризата му беше цялата в кръв. Нямаше начин да се определи каква част беше негова и каква на мъртвите вече деца на Бенджамин. Направи ни знак да приближим.
— Чисто е — докладва той на Галоуглас. — Но внимавайте. В тунелите има силно ехо, така че гледайте къде стъпвате.
Галоуглас спусна първо Джанет, а после и мен, без да се налага да използваме стълбата с ръждивите й метални скоби, които можеха да ни издадат. В тунела беше толкова тъмно, че не можех да видя лицата на вампирите, които ни хванаха, но подуших битката по тях.