Забързахме напред, като внимавахме да не вдигаме никакъв шум. Заради мрака бях благодарна, че за всяка ръка ме държеше вампир, който да ме насочваше на завоите. На няколко пъти щях да падна, ако не беше острото им зрение и бързите им рефлекси.
Болдуин и Фернандо ни чакаха на място, където се пресичаха три тунела. Две окървавени купчини, покрити с насмолена хартия и някакво бяло прахообразно вещество бележеха местата, където децата на Бенджамин бяха намерили смъртта си.
— Поръсихме главите и телата с негасена вар, за да маскираме миризмата — каза Фернандо. — Няма да я елиминира напълно, но би трябвало да ни спечели известно време.
— Колко бяха? — попита Галоуглас.
— Девет — отвърна Болдуин. Едната му ръка беше абсолютно чиста и държеше сабя, а другата бе омазана в неща, които предпочетох да не разпознавам. Стомахът ми се преобърна от резкия контраст.
— А колко още са вътре? — тихо попита Джанет.
— Поне още девет, може би повече. — Болдуин не изглеждаше разтревожен. — Ако са като тези, ще бъдат самонадеяни и хитри.
— И с мръсни пръсти — добави Фернандо.
— Както и можеше да се очаква — спокойно рече Галоуглас. — Ще чакаме сигнала ви да влезем в лагера. Късмет, лельо.
Болдуин ме поведе, преди да успея да се сбогувам с Галоуглас и Фернандо. Може би така беше по-добре, тъй като единствения път, когато се озърнах през рамо, видях лицата им, изпити от умора.
Тунелът, по който поехме, ни отведе до портала на лагера на Бенджамин, където чакаха Изабо и Хамиш. След премахването на всички предпазни заклинания с изключение на онова на портата, което водеше право към Нокс, единственият риск бе да бъдем забелязани от зорките очи на някой вампир.
Джанет намали тази вероятност с маскиращо заклинание, което скри не само мен, но и всички в радиус от шест метра.
— Къде е Маркъс? — Бях очаквала да го видя тук.
Хамиш посочи.
Маркъс вече беше в периметъра, кацнал на едно дърво и насочил пушка към някакъв прозорец. Сигурно бе преодолял каменната стена, като се е прехвърлял от клон на клон. При липсата на охранителни заклинания той се беше възползвал от паузата и сега ни осигуряваше прикритие, докато минавахме през портала и се насочвахме към главния вход.
— Снайперист — отбеляза Болдуин.
— Маркъс се е научил да борави с огнестрелно оръжие още като топлокръвен. Като малък ловувал катерици — добави Изабо. — Доколкото разбирам, били по-малки и по-бързи от вампирите.
Маркъс изобщо не ни обърна внимание, но знаеше, че сме тук. Двете с Джанет се заехме с последните възли, свързващи заклинанието аларма с Нокс. Тя направи закотвящо заклинание от онези, които вещиците влагат в основите на къщите си и с чиято помощ не позволяват на децата си да се запилеят някъде. Докато развързвах алармата, пренасочих енергията й. Надявахме се, че заклинанието дори няма да забележи, че тежкият обект, който пазеше сега, е гранитна камара, а не масивна желязна порта.
Получи се.
Секунди по-късно щяхме да сме в къщата, ако не беше ненавременното прекъсване от страна на един от синовете на Бенджамин, който излезе да дръпне цигара и откри, че порталът зее отворен. Очите му се окръглиха.
На челото му цъфна малка дупка.
Едното око изчезна. После другото.
Синът на Бенджамин се вкопчи в гърлото си. Кръвта бликна между пръстите му и той издаде странен свистящ звук.
— Здрасти, salaud* Аз съм твоята баба. — Изабо заби кама в сърцето му.
* Копеле (фр.). — Б. пр.
Едновременната загуба на кръв от толкова много места улесни Болдуин, който сграбчи главата му и рязко я завъртя, с което счупи врата на вампира и го уби на мига. С още едно рязко завъртане главата се отдели от раменете.
Бяха минали около четиресет и пет секунди от първия изстрел на Маркъс до момента, когато Болдуин хвърли главата на вампира с лицето надолу в снега.
Тогава се разлаяха кучетата.
— Merde — прошепна Изабо.
— Вървете. Веднага. — Болдуин ме хвана за ръката, а Изабо поведе Джанет. Маркъс хвърли пушката си на Хамиш, който я улови с лекота, и изсвири пронизително.
— Стреляй по всичко, което излезе от онази врата — нареди Маркъс. — Аз ще поема кучетата.
Несигурна дали изсвирването беше отправено към свирепо лаещите кучета, или към чакащите рицари на Лазар, забързах към основната сграда. Вътре не беше по-топло, отколкото навън. Някакъв обезобразен плъх заситни по коридора, по чиято дължина имаше еднакви врати.
— Нокс знае, че сме тук — казах. Вече нямаше нужда от тишина и маскиращи заклинания.
— Бенджамин също — мрачно добави Изабо.