Повдигнах леко кутрето си, за да докосна Изабо и да я предупредя.
— С десети възел започва отново.
Думите ми излязоха като дъх, безплътни и лесни за пренебрегване, също както десетият възел бе на пръв поглед съвсем прост клуп. Докато се носеха през стаята, заклинанието ми доби тежестта и силата на живо същество. Протегнах лявата си ръка напред, сякаш още държах лъка на богинята. Левият ми показалец блесна в ярко пурпурно.
Дясната ми ръка се изпъна мълниеносно назад, пръстите ми бяха свити хлабаво около белите пера на златната стрела. Стоях в средата на кръстопътя между живота и смъртта.
И не се поколебах.
— Правосъдие — обявих и отпуснах пръсти.
Очите на Бенджамин се окръглиха.
Стрелата излетя от ръката ми през центъра на заклинанието, като набираше скорост. Улучи гърдите на Бенджамин с глух удар, разцепи го и пръсна сърцето му. Ослепителна вълна от енергия погълна стаята. Сребърни и златни нишки се стрелнаха навсякъде, примесени тук-там с пурпурно и зелено. Царят слънце. Царицата луна. Правосъдие. Богинята.
С неземен вик, изпълнен с безсилна мъка, Бенджамин отпусна пръсти и окървавеният шип започна да се изплъзва.
Бързо сплетох нишките около Матю във въже, което хвана края на шипа. Дръпнах го здраво и го задържах на място, докато кръвта на Бенджамин се изля наведнъж навън и той рухна на пода.
Няколкото голи крушки на тавана примигнаха и угаснаха. Трябваше да изчерпя всяка капка енергия в къщата, за да убия Нокс, а после и Бенджамин. Сега ми оставаше единствено силата на богинята — блестящото въже, висящо в средата на стаята, думите, движещи се под кожата ми, силата по върховете на пръстите ми.
Свърши се.
Бенджамин беше мъртъв и вече нямаше да измъчва никого.
А Матю, макар и съсипан, бе жив.
След като Бенджамин падна, всичко сякаш се случи едновременно. Изабо издърпа мъртвото тяло на вампира. Болдуин се стрелна до Матю и завика Маркъс, докато проверяваше раните му. Веран, Галоуглас и Хамиш нахълтаха в стаята. Фернандо ги последва миг по-късно.
Застанах пред Матю и притиснах главата му към сърцето си, сякаш го закрилях от бъдещи опасности. С едната си ръка хванах железния шип, който го държеше жив. Матю въздъхна изтощено и леко се размърда.
— Вече всичко е наред. Тук съм. В безопасност си — замърморих, мъчейки се да го утеша, пък било и съвсем малко. — Жив си.
— Не можех да умра. — Гласът му бе толкова слаб, че не можеше да се определи дори като шепот. — Не и без да се сбогувам.
В Медисън бях накарала Матю да обещае да не ме напуска, без да се е сбогувал. Очите ми се напълниха със сълзи, когато си помислих за всичко, през което беше преминал, за да удържи думата си.
— Спази обещанието си — казах. — Сега почивай.
— Трябва да го преместим, Даяна. — Спокойният глас на Маркъс не можеше да скрие напрежението му. Той хвана шипа, готов да заеме мястото ми.
— Не позволявайте на Даяна да гледа. — Гласът на Матю бе рязък и гърлен. Изпосталялата му ръка трепна в протест върху подлакътника на стола, но не успя да се вдигне. — Умолявам ви.
Почти всеки сантиметър от тялото на Матю бе в рани и можех да го докосна само на няколко места, без да засиля болката му. Намерих малко здрава плът на светлината, хвърляна от Книгата на живота, и целунах леко като перце върха на носа му.
Не бях сигурна, че може да ме чуе, очите му бяха подути и затворени, затова оставих дъха си да го погали, обгръщайки го с миризмата ми. Ноздрите на Матю леко се разшириха, показвайки, че е доловил близостта ми. Дори това съвсем малко движение го накара да се намръщи и едва се сдържах да не извикам заради онова, което му бе сторил Бенджамин.
— Не можеш да се скриеш от мен, любов моя — прошепнах. — Виждам те, Матю. И ти винаги ще бъдеш съвършен в моите очи.
Дъхът му излезе накъсан. Дробовете му не можеха да се разширят напълно поради натиска на счупените ребра. С херкулесово усилие Матю отвори едното си око. Беше цялото в кръв, а зеницата бе станала огромна от кръвожадността и травмите.
— Тъмно е. — В гласа му имаше трескава нотка, сякаш се боеше, че мракът означава смърт. — Защо е толкова тъмно?
— Всичко е наред. Виж. — Духнах върху пръста си и на върха му се появи синьо-златна звезда. — Ето. Това ще осветява пътя ти.
Беше риск и го знаех. Матю можеше да не успее да види малкото огнено кълбо и така паниката му щеше само да се засили. Той погледна към пръста ми и леко трепна, когато долови светлината. Зеницата му се сви мъничко в отговор. Приех го за добър знак.