Чуха се радостни възгласи, имаше прегръдки и поздравления. Болдуин вдигна чаша към мен в не така прочувствена демонстрация на одобрение.
Потърсих с поглед Матю.
— Нищо чудно — рече той. Последвалата тишина беше натежала от думи, които чух съвсем ясно, макар да останаха неизречени. Той се наведе да вдигне дъщеря си. — Видя ли, Ребека? Майка ти отново поправи всичко.
Бека беше открила чистата наслада от дъвченето на собствените си пръсти. Много се радвах, че вампирските еквиваленти на млечните зъби още не са й поникнали. Матю извади ръката от устата й и помаха с нея към мен. — Bonjour, maman.
Джак друсаше Филип на коляното си. Бебето изглеждаше заинтригувано и загрижено едновременно.
— Чудесна работа, мамо.
— Имах куп помощници. — Гърлото ми се стегна, когато погледнах не само към Джак и Филип, но и към Сара и Агата, които почти бяха опрели глави и си клюкарстваха за събранието на Паството, към Фернандо, който забавляваше Софи и Натаниел с истории за скованото поведение на Жербер и яростта на Доменико, към Фийби и Маркъс, които се наслаждаваха на дълга целувка след раздялата. Болдуин стоеше до Матю и Бека. Отидох при тях.
— Това е твое, братко. — Ключът на Дьо Клермон тежеше в дланта на протегнатата ми ръка.
— Задръж го. — Болдуин сви пръстите ми около хладния метал.
Разговорът в салона затихна.
— Какво каза? — прошепнах.
— Казах, задръж го — повтори Болдуин.
— Но нали нямаш предвид...
— Напротив, имам. Всеки във фамилия Дьо Клермон си има работа. Знаеш го. — Златистокафявите очи на Болдуин блеснаха. — От днес нататък твоята работа е да ръководиш Паството.
— Не мога. Аз съм преподавател! — възразих.
— Ще съставяш графика на срещите на Паството според лекциите си. Стига да отговаряш на имейлите си — с шеговита строгост каза Болдуин, — не би трябвало да имаш проблем с комбинирането на отговорностите. Достатъчно дълго пренебрегвах фамилните въпроси. Освен това съм воин, а не политик.
Погледнах умоляващо Матю, но той нямаше намерение да ме спасява точно от тази беда. На лицето му бе изписана гордост, а не желание да защитава.
— Ами сестрите ти? — предложих, мислейки трескаво. — Веран със сигурност не би имала нищо против.
— Беше по нейно предложение — отговори Болдуин. — В края на краищата, ти също си моя сестра.
— Значи е решено. Даяна ще поеме Паството, докато не се умори от работата. — Изабо ме целуна по едната буза, после по другата. — Само си помисли колко ще се разстрои Жербер, когато открие какво е направил Болдуин.
Все още замаяна, пъхнах ключа обратно в джоба си.
— Какъв прекрасен ден само — въздъхна Изабо, загледана навън към пролетното слънце. — Хайде да се разходим в градината преди вечеря. Ален и Март са приготвили пиршество, при това без помощта на Фернандо. Поради това Март е в изключително добро настроение.
Фамилията тръгна към изхода, като се смееше и бъбреше. Матю предаде Бека на Сара.
— И не се бавете много — заръча Сара.
Щом останахме сами, Матю ме целуна с настойчива жажда, която постепенно се превърна в нещо по-дълбоко и не така отчаяно. Това ми напомни, че кръвожадността му все още не беше напълно под контрол и отсъствието ми е взело своето.
— Всичко наред ли беше във Венеция, mon coeur? — попита той, когато си възвърна равновесието.
— Ще ти разкажа всичко по-късно — отвърнах. — Трябва обаче да те предупредя. Жербер е замислил нещо лошо. Опитваше се да ме препъне на всяка крачка.
— Да не би да очакваше нещо друго? — Матю тръгна към останалите от семейството. — Не се безпокой за Жербер. Ще разберем каква игра играе, няма страшно.
Нещо неочаквано привлече погледа ми. Заковах се на място.
— Даяна? — Матю погледна назад към мен и се намръщи. — Идваш ли?
— След мъничко — обещах аз.
Той ме изгледа странно, но излезе.
— Знаех, че първа ще ме видиш. — Гласът на Филип бе като шепот и все още можех да видя ужасните мебели на Изабо през силуета му. Но това нямаше никакво значение. Той бе съвършен — цял, усмихнат, очите му искряха весело, изпълнени с обич.
— Защо аз? — попитах.
— Сега Книгата на живота е у теб. Повече не се нуждаеш от помощта ми. — Погледът му срещна моя.
— Съглашението... — започнах.
— Чух. Чувам повечето неща. — Усмивката на Филип стана още по-широка. — Гордея се, че едно от децата ми го унищожи. Справи се чудесно.
— И това, че те виждам, е наградата ми? — промълвих, мъчейки се да преглътна напиращите сълзи.