Вътре беше старата сребърна монета на Филип — същата, която е изпращал, за да се увери, че някой се е върнал у дома или е изпълнил нарежданията му. Бях намерила ново приложение за нея, което помагаше на Матю да контролира кръвожадността си, когато се завърнах към по-активен живот. Състоянието на съпруга ми постепенно се подобряваше след изпитанието с Бенджамин, но нравът му си оставаше избухлив и гневът му лесно се разпалваше. За пълното му възстановяване бе нужно време. Ако нуждата на Матю от мен достигаше опасни нива, беше достатъчно само да ми изпрати монетата и аз веднага отивах при него.
Върнах ръкописа на дежурния библиотекар и му благодарих за помощта. Беше краят на първата ми цяла седмица в архивите — проба, за да видя как магията ми реагира на чести контакти с толкова много стари текстове и блестящи, макар и мъртви, интелекти. Матю не беше единственият, който се бореше за контрол, и имах няколко трудни момента, когато ми се струваше невъзможно да се върна към любимата си работа, но всеки допълнителен ден правеше целта ми все по-постижима.
От изправянето ми пред Паството през април бях започнала да схващам самата себе си като сложна плетка, а не просто като вървящ палимпсест. Тялото ми бе гоблен от вещица, демон и вампир. Някои от съставящите ме нишки бяха чиста сила, символизирана от неясната форма на Кора. Някои черпеха от умението, представено от вървите ми на тъкачка. Останалите бяха изпредени от познанието, съдържащо се в Книгата на живота. Всеки възел ми даваше силата да използвам стрелата на богинята за правосъдие, вместо да се стремя към отмъщение или власт.
Матю ме чакаше във фоайето, когато слязох по централното стълбище на библиотеката на приземния етаж. Погледът му охлади кожата ми и сгорещи кръвта ми, както ставаше винаги. Пуснах монетата в очакващата му длан.
— Всичко наред ли е, mon coeur? — попита той, преди да ме целуне за поздрав.
— Съвсем наред. — Оправих ревера на черното му сако — малък знак за притежание. Днес Матю се беше облякъл като изтъкнат професор, със стоманеносиви панталони, безупречна бяла риза и фино вълнено сако. Аз бях избрала вратовръзката. Хамиш му я беше подарил миналата Коледа и сиво-зелените шарки съответстваха на променящите се цветове на очите му. — Как мина?
— Интересна дискусия. Крис беше блестящ, разбира се — отвърна Матю, скромно отстъпвайки главната роля на приятеля ми.
Крис, Матю, Мириам и Маркъс бяха представили откритията си, които обясняваха ограниченията на онова, което се смяташе за „човешко“. Те показаха, че еволюцията на Homo sapiens включва ДНК от други създания като неандерталците, които преди се смятаха за различни видове. Матю беше работил години наред върху повечето материали. Крис смяташе, че Матю бил отвратителен като Исак Нютон, когато ставало въпрос да сподели проучванията си с другите.
— Маркъс и Мириам изпълниха обичайния си номер с чаровника и проклетника — каза Матю и най-сетне ме пусна.
— И каква беше реакцията на колегите на новината? — Махнах табелката с името на Матю и я прибрах в джоба му. ПРОФЕСОР МАТЮ КЛЕРМОН, ИЗСЛЕДОВАТЕЛ, ОЛ СОУЛС (ОКСФОРДШЪР), ЙЕЙЛСКИ УНИВЕРСИТЕТ (САЩ). Матю беше приел покана за едногодишна изследователска програма в лабораторията на Крис. Бяха получили огромна субсидия за проучване на некодиращата ДНК. Работата им щеше да положи основите за откровенията, предстоящи да бъдат получени един ден за другите хоминидни създания, които не бяха измрели като неандерталците, а се криеха пред очите на всички сред човеците. През есента отново щяхме да заминем за Ню Хейвън.
— Бяха изненадани — каза Матю. — Но след като прочетоха доклада на Крис, изненадата им се превърна в завист. Той беше наистина впечатляващ.
— Къде е сега Крис? — попитах и се огледах през рамо за приятеля ми, докато Матю ме водеше към изхода.
— Двамата с Мириам поеха за Пикъринг Плейс — отвърна Матю. — Маркъс искаше да вземе Фийби, преди да продължат към някакъв бар за стриди недалеч от Трафалгар Скуеър.
— Искаш ли да идем и ние? — попитах.
— Не. — Ръката на Матю се настани на кръста ми. — Ще те водя на вечеря, забрави ли?
Ленард ни чакаше на тротоара.
— Добър ден, сир. Мадам.
— Просто „професор Клермон“, Ленард — меко рече Матю, докато ме настаняваше на задната седалка.
— Разбрано — отвърна Ленард с жизнерадостна усмивка. — Клермон Хаус ли?
— Ако обичаш — каза Матю и седна до мен.