Беше прекрасен юнски ден и вероятно пеша щяхме да стигнем по-бързо от Мол до Мейфеър, но Матю настоя за колата от съображения за безопасност. Нямахме никакви сведения, че някое от децата на Бенджамин е оцеляло при битката в Хелм, Жербер и Доменико също не ни даваха основания за тревоги след поражението във Венеция, но въпреки това съпругът ми не искаше да рискува.
— Здрасти, Март! — извиках, когато влязохме в къщата. — Как е?
— Bien — отвърна тя. — Милорд Филип и милейди Ребека тъкмо се събудиха от дрямка.
— Помолих Линда Кросби да намине малко по-късно и да помогне — вметна Матю.
— Вече съм тук! — Линда влезе след нас, понесла не една, а две торби на „Маркс & Спенсър“. Тя връчи едната на Март. — Донесох следващата книга от поредицата за онази хубава детективка и нейния красавец... — Джема и Дънкан. А това е моделът на плетката, за която ти говорих.
Линда и Март бързо се бяха сприятелили, най-вече защото и двете си падаха по криминалета, плетене, готвене, градинарство и клюки. Те излязоха с убедителното и абсолютно егоистично твърдение, че децата винаги трябва да бъдат под грижите на членове на фамилията или, ако това е невъзможно, на вампир и вещица в ролята на бавачки. Линда се съгласи, че това е мъдра мярка, защото още не разбирахме талантите и наклонностите на бебетата — макар че предпочитанията на Ребека за кръв и неспособността й да спи предполагаше, че тя е повече вампир, отколкото вещица, също както Филип изглеждаше повече вещер, отколкото вампир, заради плюшения слон, който понякога виждах да пикира над легълцето му.
— Можем да останем и у дома — предложих. Плановете на Матю включваха вечерно облекло, смокинг и богинята знае какво още.
— He. — Матю още си падаше прекалено по тази дума. — Ще заведа жена си на вечеря. — Тонът му показваше, че това вече не е тема за дискусии.
Джак се втурна надолу по стълбите.
— Здрасти, мамо! Оставих ти пощата горе. Също и татковата. Трябва да бягам. Ще вечерям с отец X.
— Върни се за закуска, ако обичаш — заръча Матю, докато Джак профучаваше през отворената врата.
— Спокойно, татко. След вечерята ще излизам с Рансъм — подхвърли Джак и вратата се затръшна след него. Клонът на клана Бишъп-Клермон в Ню Орлиънс беше пристигнал в Лондон преди два дни с Маркъс, за да разгледа забележителностите и да ни погостува.
— Това, че излиза с Рансъм, никак не намалява тревогите ми. — Матю въздъхна. — Отивам да видя децата и да се преоблека. Идваш ли?
— След мъничко. Само да надникна в балния салон и да видя как върви подготовката за рождения ти ден.
Матю изстена.
— Стига си се правил на дърт мърморко — скастрих го.
Двамата заедно се качихме по стълбите. На втория етаж, който обикновено бе студен и притихнал, кипеше оживление. Матю ме последва до високите и широки врати. Доставчиците бяха подредили маси покрай стените на помещението, оставяйки място за танцуване. В ъгъла музикантите репетираха за утре вечерта.
— Роден съм през ноември, не през юни — промърмори Матю и се намръщи още повече. — На Архангелова задушница. И защо трябваше да каним толкова народ?
— Можеш да мърмориш и недоволстваш колкото си искаш. Това няма да промени факта, че утре е годишнина от деня, когато си се преродил като вампир, и че фамилията ти иска да го отпразнува. — Огледах една от цветните украси. Матю беше избрал странна колекция от растения, сред които върбови клонки и орлови нокти, както и разнообразна музика от различни епохи, която трябваше да се изпълнява по време на танците. — Ако не искаш толкова много гости, трябвало е да се замислиш, преди да правиш още деца.
— Но на мен ми харесва да правя деца с теб. — Ръката на Матю се плъзна по хълбока ми и се спря върху корема.
— В такъв случай можеш да очакваш ежегодно повторение на това събитие — заявих и го целунах. — И повече маси с всяка следваща година.
— Като стана въпрос за деца — рече Матю, наклони глава и се заслуша в нещо, което топлокръвен не можеше да долови, — дъщеря ти е гладна.
— Твоята дъщеря е винаги гладна — отвърнах и нежно го докоснах по бузата.
Някогашната спалня на Матю беше превърната в детска и сега беше специалното царство на близнаците, заедно с цял зоопарк от плюшени животни, достатъчно играчки за цяла бебешка армия и двама тирани, които да владеят всичко това.
Щом влязохме, Филип се обърна към вратата с ликуваща физиономия — беше станал и се държеше за ръба на леглото си. Надничаше надолу в леглото на сестра си. Ребека се бе надигнала до седнало положение и го зяпаше с интерес, сякаш се мъчеше да проумее как е успял да порасне толкова бързо.