— След онова, което е сторил на Емили, Нокс вече е мъртвец — отвърна той. Пусна ме и отиде до прозореца.
Нишките около него проблясваха в червено и черно. Тъканта на света не беше видима за всяка вещица, но като тъкачка, създателка на заклинания като баща ми, аз ги виждах ясно.
Отидох при Матю. Слънцето вече беше изгряло и позлатяваше зелените хълмове. Всичко изглеждаше така пасторално и безметежно, но аз знаех, че под повърхността се крият скали, твърди и сурови като мъжа, когото обичах. Прегърнах Матю през кръста и облегнах глава на рамото му. Така ме прегръщаше той, когато имах нужда да се почувствам в безопасност.
— Не е нужно да убиваш Нокс заради мен — прошепнах. — Нито заради Болдуин.
— Не — тихо рече той. — Трябва да го направя заради Емили.
Бяха положили Ем да почива в руините на древния храм, посветен на богинята. Бях ходила там и по-рано с Филип, а Матю настоя да посетим гроба малко след завръщането ни, за да осъзная, че леля ми си е отишла — завинаги. Оттогава бях ходила няколко пъти, когато имах нужда от спокойствие и време за мислене. Матю ме беше помолил да не отивам сама. Днес бях в компанията на Изабо, тъй като трябваше да се откъсна за малко от съпруга си, а също от Болдуин и тревогите, които вгорчаваха атмосферата в Сет-Тур.
Мястото беше така прекрасно, както го помнех, с кипарисите, издигащи се подобно на стражи около счупени колони, които вече едва се виждаха. Днес земята не беше покрита със сняг, както през декември 1590 година, а с тучна зеленина — с изключение на кафявия правоъгълен разрез, бележещ вечния дом на Ем. В меката почва имаше отпечатъци от копита и малка вдлъбнатина.
— Един бял рогач започна да спи на гроба — обясни Изабо, когато проследи погледа ми. — Много са редки.
— Бял рогач се появи и когато с Филип дойдохме тук преди сватбата, за да поднесем дарове на богинята. — Тогава бях почувствала силата й, как се надига и отпуска под краката ми. Почувствах я и сега, но премълчах. Матю беше непреклонен — никой не биваше да знае за моята магия.
— Филип ми каза, че се е срещал с теб — рече Изабо. — Остави ми бележка в подвързията на една от алхимическите книги на Годфроа.
Чрез бележките Филип и Изабо бяха споделяли малките подробности от ежедневието, които иначе лесно се забравяха.
— Сигурно ти липсва ужасно. — Преглътнах бучката, която заплашваше да ме задави. — Той беше невероятен, Изабо.
— Да — тихо потвърди тя. — Никога няма да видим друг като него.
Двете останахме да стоим до гроба, мълчаливи и потънали в размисли.
— Случилото се тази сутрин ще промени всичко — подхвърли Изабо. — Разследването на Паството ще направи пазенето на тайните ни по-трудно. А Матю има да крие повече от по-голямата част от нас.
— Като това, че е семейният убиец ли? — попитах.
— Да — отвърна Изабо. — Много вампирски фамилии биха дали мило и драго да научат кой член на рода Дьо Клермон е виновен за смъртта на близките им.
— Когато бяхме тук с Филип, си мислех, че съм разкрила повечето тайни на Матю. Знаех за опита му за самоубийство. И какво е направил за баща си. — Това бе тайната, която се оказа за Матю най-тежка за разкриване — че е помогнал на Филип да умре.
— При вампирите тайните нямат край — каза Изабо. — Но те са несигурни съюзници. Позволяват ни да вярваме, че сме в безопасност, а в същото време ни унищожават.
Запитах се дали аз самата не съм една от унищожителните тайни, лежащи в сърцето на фамилия Дьо Клермон. Извадих плика от джоба си и го подадох на Изабо. Тя видя нечетливия почерк и лицето й замръзна.
— Ален ми даде тази бележка. Филип я е написал в деня на смъртта си — обясних. — Бих искала да я прочетеш. Мисля, че посланието е било за всички ни.
Ръката на Изабо трепереше, докато разгъваше листа. Тя прочете на глас няколкото реда. Един от тях ме порази с подновена сила: „Не позволявай на призраците от миналото да ти откраднат радостта от бъдещето.“
— О, Филип — тъжно въздъхна Изабо. Върна ми бележката и посегна към челото ми. За момент видях жената, която е била някога — страховита, но способна да се радва. Тя спря и отдръпна пръсти.
Хванах ръката й. Беше по-студена и от ръката на сина й. Нежно поставих ледените й пръсти върху кожата между веждите ми, давайки й мълчаливо съгласие да разгледа мястото, където ме бе белязал Филип дьо Клермон. Натискът на пръстите й се промени едва доловимо, докато докосваше челото ми. Когато ги отдръпна, видях как преглъща с мъка.
— Наистина усещам... нещо. Присъствие, някакъв намек за Филип. — Очите й сияеха.