— Иска ми се да беше тук — признах аз. — Той щеше да знае какво да прави с тази каша — Болдуин, кръвната клетва, Паството, Нокс, дори Ашмол 782.
— Съпругът ми никога не е правил каквото и да било, освен ако не е абсолютно необходимо — отвърна Изабо.
— Но той винаги е правил нещо. — Помислих си как бе уредил пътуването ни до Сет-Тур през 1590 година въпреки ужасното време и нежеланието на Матю.
— Не е така. Той наблюдаваше. Чакаше. Филип оставяше другите да поемат рисковете, докато той събираше тайните им и ги запазваше, за да ги използва по-нататък. Именно затова оцеля толкова дълго — отбеляза Изабо.
Думите й ми напомниха за задачата, която ми бе дал Филип през 1590 година, след като ме направи своя заклета с кръв дъщеря: „Мисли — и остани жива“.
— Припомни си това, преди да се втурнеш обратно към Оксфорд за книгата — продължи Изабо, снишавайки гласа си до шепот. — Помни го в трудните дни, които предстоят, когато най-тъмните тайни на фамилия Дьо Клермон излязат на светло. Помни го и ще покажеш на всички, че си дъщеря на Филип дьо Клермон не само по име.
5.
Два дни след настаняването на Болдуин в Сет-Тур не само разбирах защо Матю е построил кулата си, но и исках да я беше издигнал в друга провинция или направо в друга страна.
Болдуин ясно даде да се разбере, че независимо кой е законният собственик на замъка, Сет-Тур е неговият дом. Стоеше начело на всяко хранене. Сутрин първата работа на Ален бе да получи заповедите му и няколко пъти на ден докладваше за изпълнението им. Кметът на Сен Люсиен дойде на посещение и седна в салона с него да говори за местните дела. Болдуин провери как Март се грижи за домакинството и с неохота призна, че се справя невероятно. Освен това влизаше навсякъде без да чука, наказваше Маркъс и Матю за истински и въображаеми обиди и се заяждаше с Изабо за всичко, от украсата на салона до прахта в голямата зала.
Натаниел, Софи и Маргарет бяха първите щастливци, напуснали замъка. Сбогуваха се през сълзи с Маркъс и Фийби и обещаха да се обадят, когато се установят. Болдуин ги подтикваше да заминат за Австралия и да демонстрират солидарност с майката на Натаниел, която освен демон бе и член на Паството. Натаниел отначало възразяваше и посочваше, че ще се чувстват чудесно в Северна Каролина, но по-трезвите глави — и по-точно тази на Фийби — надделяха.
Когато по-късно я попитаха защо е подкрепила Болдуин по този въпрос, Фийби обясни, че Маркъс се тревожел за безопасността на Маргарет, а тя нямало да му позволи да поеме отговорността за добруването на бебето. Затова Натаниел трябвало да направи онова, което Болдуин смяташе за най-добро. Изражението й ме предупреди, че ако имам различно мнение по въпроса, по-добре да го запазя за себе си.
Дори след тази първоначална вълна заминали Сет-Тур създаваше впечатление на претъпкано място благодарение на Болдуин, Матю и Маркъс — да не споменавам Веран, Изабо и Галоуглас.
Фернандо не се набиваше толкова на очи и прекарваше по-голямата част от времето си със Сара или Хамиш. Всички си намерихме скривалища, където да се оттегляме за така нужния покой и тишина. Затова донякъде се изненадах, когато Изабо нахлу в кабинета на Матю силно развълнувана.
— Маркъс е в Кръглата кула със Сара — съобщи тя. На обикновено бледото й лице грееха две червени петна. — Фийби и Хамиш също са там. Намерили са старите родословни дървета на фамилията.
Нямах представа защо тази новина накара Матю да захвърли писалката си и да скочи от стола. Когато забеляза въпросителния ми поглед, Изабо ми се усмихна тъжно.
— Маркъс е на път да открие една от тайните на баща си — обясни тя.
Думите й ме накараха също да стана.
Никога не бях стъпвала в Кръглата кула, която се издигаше срещу тази на Матю, отделена от нея от основната част на замъка. Още щом пристигнахме, разбрах защо не я бяха включили при първите обиколки на мястото.
В центъра на кулата имаше кръгла метална решетка. От тъмната дупка под нея се носеше познатата влажна миризма на старост, смърт и отчаяние.
— Ублиет* — промълвих и за миг замръзнах от гледката. Матю ме чу и забърза обратно надолу по стълбите.
* Тъмница, в която се влиза през отвор в тавана. — Б. пр.
— Филип я построи за затвор. Рядко я използваше. — Челото му беше сбърчено от тревога.
— Върви — насърчих го и му махнах, за да го отпратя заедно с лошите спомени. — След малко идваме.
Ублиетът на приземния етаж на Кръглата кула беше място на забравата, но вторият етаж бе място на паметта. Беше задръстен с кутии, книжа, документи и вещи. Това явно бе фамилният архив на Дьо Клермон.