— Не е толкова просто, колкото си мислиш — каза му Матю. — Пък и Болдуин може да има резерви.
— Какво е това, Фийби? — Сара посочи някакво неравно петно върху пергамента под името на Матю. Генеалогията я интересуваше повече от правните въпроси.
Фийби се вгледа по-внимателно.
— Нещо е изтрито. Там е имало друга рондела. Почти разчитам името. Беиа... о, трябва да е Бенджамин. Използвали са обичайните средновековни съкращения и са заместили „дж“ с „и“.
— Изтрили са кръга, но са забравили да премахнат малката червена линия, която го свързва с Матю. Значи въпросният Бенджамин е едно от децата на Матю — заключи Сара.
Кръвта ми се смрази. Матю наистина имаше син с това име. Ужасяващо създание.
Фийби разви друг свитък. Тази генеалогия също изглеждаше стара, макар и не колкото предишната. Тя се намръщи.
— Това май е направено един век по-късно. — Фийби постави пергамента на масата. — Нищо не е изтрито, но и въпросния Бенджамин го няма. Просто изчезва безследно.
— Кой е Бенджамин? — попита Маркъс, макар че нямах представа защо. Несъмнено знаеше кои са другите деца на Матю.
— Бенджамин не съществува. — Изражението на Изабо бе предпазливо и тя внимателно бе подбрала думите си.
Умът ми се опита да смели значението на въпроса на Маркъс и странния отговор на Изабо. Ако синът на Матю не е знаел за Бенджамин...
— Затова ли името му е заличено? — поинтересува се Фийби. — Някой грешка ли е направил?
— Да, той беше грешка — с кух глас рече Матю.
— Но Бенджамин съществува — възразих и погледнах Матю право в сиво-зелените му очи. Погледът му беше премрежен и отнесен. — Срещнах го в Прага през шестнайсети век.
— А сега жив ли е? — попита Хамиш.
— Не знам. Мислех, че е умрял малко след като го създадох през дванайсети век — отвърна Матю. — Стотици години по-късно Филип чул за някого, който отговарял на описанието му, но онзи изчезна, преди да успее да се увери. Носеха се слухове за Бенджамин през деветнайсети век, но така и не видях нито едно доказателство.
— Не разбирам — поклати глава Маркъс. — Дори да е мъртъв, би трябвало да фигурира в родословното дърво.
— Отрекох се от него. Филип също. — Матю затвори очи, за да не среща любопитните ни погледи. — Както едно създание може да бъде направено част от фамилията с кръвна клетва, така може да бъде официално прокудено да се грижи само за себе си — без семейство и без защитата на вампирския закон. Знаеш колко е важно родословието за вампирите, Маркъс. Да нямаш призната кръвна линия е сериозно петно, също като омагьосването при вещиците.
Вече започвах да разбирам защо Болдуин може да не иска да бъда включена в родословното дърво на Дьо Клермон като едно от децата на Филип.
— Значи Бенджамин е мъртъв — каза Хамиш. — Поне от правна гледна точка.
— А мъртвите понякога се завръщат, за да ни преследват — промърмори Изабо, с което си спечели мрачен поглед от сина си.
— Не мога да си представя какво е направил този Бенджамин, за да те накара да се отвърнеш от собствената си кръв, Матю. — Маркъс все още бе озадачен. — Аз бях същински ужас в ранните си години, но ти не ме изостави.
— Бенджамин беше един от германските кръстоносци от армията на граф Емико, тръгнала към Светите земи. Когато бяха разбити в Унгария, той постъпи във войската на брат ми Годфроа — започна Матю. — Майката на Бенджамин беше дъщеря на виден търговец в Леванта и той знаеше малко иврит и дори арабски покрай търговските операции на семейството. Беше ценен съюзник — отначало.
— Значи Бенджамин е бил син на Годфроа? — попита Сара.
— Не — отвърна Матю. — Мой. Бенджамин обаче започна да търгува с фамилните тайни на Дьо Клермон. Беше се заклел да разкрие съществуването на създанията — не само на вампирите, но и на вещиците и демоните — на хората в Йерусалим. Когато научих за предателството му, изгубих контрол. Филип мечтаеше да създаде спокойно убежище за всички ни в Светите земи, където да можем да живеем без страх. Бенджамин имаше силата да смаже надеждите му, а аз му бях дал тази сила.
Достатъчно добре познавах съпруга си, за да си представя чувството за вина и угризенията, които са го измъчвали.
— Защо не го уби? — остро попита Маркъс.
— Смъртта беше твърде бърз изход за него. Исках да го накажа за предателството му. Исках да страда така, както страдат създанията. Направих го вампир, така че ако издаде Дьо Клермон, да издаде и самия себе си. — Матю замълча за момент. — После го изоставих да се оправя сам.