— Кой го е научил как да оцелява? — тихо попита Маркъс.
— Сам се научи. Това беше част от наказанието му. — Матю погледна сина си в очите. — То стана част и от моето, начин, по който Бог да ме накара да изкупя греха си. Тъй като изоставих Бенджамин, не знаех, че съм му предал същата кръвожадност, която имам в собствените си вени. Минаха години, преди да открия в какво чудовище се е превърнал той.
— Кръвожадност ли? — Маркъс погледна изумено баща си. — Това е невъзможно. Тя те превръща в хладнокръвен убиец, без причина и състрадание. Подобни случаи не е имало от почти две хилядолетия. Ти самият ми го каза.
— Излъгах. — Гласът на Матю трепна, когато направи признанието.
— Невъзможно е да имаш кръвожадност, Мат — обади се Хамиш. — За нея се споменава в архивите на фамилията. Симптомите й включват сляпа ярост, загуба на разсъдък и непреодолим инстинкт за убиване. Никога не си показвал признаци на тази болест.
— Научих се да я контролирам — каза Матю. — През повечето време.
— Ако Паството разбере, ще обяви награда за главата ти. Според онова, което прочетох тук, другите създания ще получат картбланш да те унищожат — отбеляза явно загриженият Хамиш.
— Не само мен. — Погледът на Матю се стрелна към растящия ми корем. — Децата ми също.
Сара се втрещи.
— Бебетата...
— А Маркъс? — Кокалчетата на Фийби бяха побелели, докато стискаше ръба на масата, макар че гласът й беше спокоен.
— Маркъс е само носител — опита се да я увери Матю. — Симптомите се проявяват веднага.
Фийби като че ли се отпусна.
Матю погледна сина си право в очите.
— Когато те създадох, искрено вярвах, че съм се излекувал. Беше минал почти век от последния ми пристъп. Беше настъпил Векът на разума. В гордостта си вярвахме, че всички минали злини са заличени, от едрата шарка до суеверията. После ти отиде в Ню Орлиънс.
— Собствените ми деца. — Маркъс го погледна сащисано и изведнъж му просветна. — Ти и Жулиет Дюран дойдохте в града и те започнаха да умират. Мислех си, че Жулиет ги е убила. А си бил ти. Убил си ги заради кръвожадността им.
— Баща ти нямаше избор — намеси се Изабо. — Паството знаеше, че има неприятности в Ню Орлиънс. Филип нареди на Матю да вземе мерки, преди вампирите да научат причината. Ако Матю беше отказал, всички щяхте да умрете.
— Другите вампири в Паството бяха убедени, че старата чума на кръвожадността се е върнала — продължи Матю. — Искаха да сринат града и да го изпепелят, но аз възразих, че лудостта е резултат на твоята младост и липсата ти на опит, а не на кръвожадността. Трябваше да избия всички. Трябваше да убия и теб, Маркъс.
Маркъс изглеждаше изненадан. За разлика от Изабо.
— Филип ми беше страшно ядосан, но унищожих само онези, които показваха симптомите. Правех го бързо, без да им причинявам болка или страх — с мъртъв глас каза Матю. Мразех тайните му и лъжите, с които ги прикриваше, но въпреки това сърцето ми се късаше. — Обясних безобразията на другите ми внуци с какво ли не — бедност, пиянство, алчност. После поех отговорността за случилото се в Ню Орлиънс, напуснах мястото си в Паството и се заклех, че няма да правиш повече деца, докато не станеш по-стар и мъдър.
— Каза ми, че съм бил провал, позор за фамилията. — Гласът на Маркъс бе станал дрезгав от потисканите емоции.
— Трябваше да те накарам да спреш. Не знаех как иначе да постъпя. — Матю признаваше греховете си, без да иска прошка за тях.
— Кой друг знае тайната ти, Матю? — попита Сара.
— Веран, Болдуин, Стасия и Фрея. Фернандо и Галоуглас. Мириам. Март. Ален. — Матю изпъваше пръсти един по един, докато имената се отронваха от устата му. — Освен това Юг, Годфроа, Хенкок, Луиза и Луи.
Маркъс погледна горчиво баща си.
— Искам да знам всичко. От самото начало.
— Матю не може да ти каже началото на тази история — тихо рече Изабо. — Само аз мога.
— Не, maman — поклати глава Матю. — Не е необходимо.
— Разбира се, че е — настоя Изабо. — Аз донесох болестта във фамилията. Аз съм носител, също като Маркъс.
— Ти? — изуми се Сара.
— Болестта беше в моя сир. Той смяташе за голяма благословия за една ламя да носи кръвта му, защото това те прави наистина ужасяващ и почти неуязвим.
Презрението и ненавистта, с които Изабо изрече думата „сир“, ме накара да разбера защо Матю не харесваше термина.
— По онова време вампирите постоянно враждуваха и използваха всяко възможно предимство. Но аз се оказах разочарование — продължи Изабо. — Кръвта на създателя ми не ми подейства така, както се беше надявал, макар че кръвожадността у другите му деца беше силна. За наказание...