— Това важи както за гъската, така и за гъсока, нали? — предизвиках го аз. — Близнаците ще знаят ли, че баща им страда от кръвожадност, или ще ги държиш на тъмно като Маркъс?
— Не е същото. Твоята магия е дар. Кръвожадността е проклятие.
— Абсолютно същото е и ти го знаеш. — Взех ръцете му в своите. — Двамата с теб сме свикнали да крием онова, от което се срамуваме. Това трябва да приключи сега, преди децата да се родят. И след като тази последна криза с Паството бъде решена, ще седнем — като семейство — и ще обсъдим историята с издънката.
— Маркъс беше прав. Ако основаването на издънка означаваше, че няма да ни се налага да се подчиняваме на Болдуин, определено си струваше да си помислим по въпроса.
— Основаването на издънка върви с отговорности и задължения. От теб ще се очаква да се държиш като вампир и да изпълняваш ролята на моя спътница, да ми помагаш да контролирам останалите от фамилията. — Матю поклати глава. — Не си пригодена за такъв живот и няма да искам подобно нещо от теб.
— Не ти искаш. А аз ти предлагам. Изабо ще ме научи на всичко, което трябва да знам.
— Изабо ще е първата, която ще се опита да те разубеди. Напрежението, под което се намираше като партньорка на Филип, беше невъобразимо — отбеляза Матю. — Когато баща ми наричаше Изабо свой генерал, само човеците се смееха. Всеки вампир знаеше, че говори самата истина. Изабо ни принуждаваше, уговаряше и подлъгваше да изпълняваме нарежданията на Филип. Той можеше да управлява целия свят, защото Изабо управляваше фамилията с железен юмрук. Решенията й бяха абсолютни, наказанията й — бързи. Никой не смееше да пресече пътя й.
— Звучи предизвикателно, но не и невъзможно — благо отвърнах аз.
— Това е непрекъсната работа, Даяна. — Раздразнението на Матю продължаваше да расте. — Нима си готова да се откажеш да бъдеш професор Бишъп, за да станеш госпожа Клермон?
— Може и да не си забелязал, но вече съм го направила.
Матю примигна.
— Не съм консултирала студент, не съм се изправяла пред аудитория, не съм чела научно списание и не съм публикувала нито една статия вече повече от година — продължих аз.
— Това е само временно — остро възрази Матю.
— Сериозно? — Повдигнах вежди. — Нима си готов да жертваш мястото си в „Ол Соулс“, за да гледаш бебетата? Или ще си наемем бавачка, която да се грижи за несъмнено изключително трудните ни деца, докато ходя на работа?
Мълчанието на Матю казваше всичко. Изобщо не беше се замислял по този въпрос. Просто беше приел, че някак ще успея да жонглирам с преподаването и грижата за децата без никакви проблеми. Типично, помислих си аз и продължих нататък:
— С изключение на краткия момент миналата година, когато отскочи до Оксфорд, като си мислеше, че можеш да се правиш на рицар в бляскава броня, и този момент на изпуснати нерви, за който ти прощавам, двамата сме се изправяли пред проблемите заедно. Какво те кара да мислиш, че това ще се промени? — остро попитах аз.
— Тези проблеми не са твои — отвърна глухо Матю.
— Когато те приех, станаха мои. Ние вече споделяме отговорността за децата си. Защо не и за проблемите ти?
Матю ме зяпна мълчаливо, и то толкова дълго, че започнах да се тревожа дали не е блокирал напълно.
— Никога повече — промърмори най-сетне той и поклати глава. — След днешния ден никога повече няма да повторя тази грешка.
— Думата „никога“ не фигурира в семейния ти речник, Матю. — Ядът ми кипна и забих пръсти в раменете му. — Изабо каза, че „невъзможно“ не била френска дума, нали? Е, „никога“ пък не е дума на Бишъп-Клермон. Никога повече не я използвай. Колкото до грешките, как смееш...
Матю открадна следващите ми думи с целувка. Заблъсках раменете му с юмруци, докато силите ми — и намерението ми да го напердаша здравата — не се изчерпаха. Той се дръпна с крива усмивка.
— Опитай се да ме оставиш да завърша мислите си. Никога... — той улови юмрука ми преди да е стигнал до рамото му, — никога вече няма да направя грешката да те подценявам.
Матю се възползва от изумлението ми, за да ме целуне по-продължително от преди.
— Нищо чудно, че Филип винаги изглеждаше така уморен — печално добави, след като приключи. — Много е изтощително да се преструваш, че командваш парада, когато в действителност диригентът е жена ти.
— Хм — изсумтях, тъй като намирах анализа му на развитието на връзката ни за донякъде подозрителен.
— Ще използвам момента, за да изясня едно нещо. Искам да кажеш на Сара, че си тъкачка, и да я уведомиш какво се случи в Лондон. — Тонът на Матю беше строг. — След това у дома няма да има никакви прикриващи заклинания. Съгласна?