— Съгласна. — Надявах се да не е забелязал, че съм стиснала палци.
Ален ни чакаше в подножието на стълбите с обичайния си тъмен костюм и благоразумна физиономия.
— Всичко готово ли е? — попитах го.
— Разбира се — промърмори той и ми даде окончателното меню.
Прегледах го бързо.
— Идеално. Картичките за местата подредени ли са? Виното прелято ли е в гарафи? Намери ли сребърните чаши?
Устните на Ален потръпнаха.
— Всичките ви инструкции са изпълнени до последната буква, мадам Дьо Клермон.
— Ето ви и вас. Започнах да си мисля, че вие двамата ще ме оставите на лъвовете. — Усилията на Галоуглас да се облече за вечерята се бяха свели до сресване на косата и нещо кожено на мястото на изтърканите дънки, но все пак реших, че каубойските ботуши могат да минат за официално облекло. Уви, все още носеше тениска. Точно тази ни съветваше „да бъдем спокойни и да яхнем мотора“. Освен това тениската разкриваше зашеметяващо много татуировки.
— Съжалявам за тениската, лельо. Но пък е черна — извини се Галоуглас, когато проследи погледа ми. — Матю ми прати една от ризите си, но гърбът й се разпра, докато се закопчавах.
— Изглеждаш много ефектно. — Огледах залата за другите гости. Вместо тях открих Кора, кацнала върху статуята на нимфата като някаква шапка със странна форма. Беше прекарала целия ден в летене из Сет-Тур и Сен Люсиен срещу обещанието утре да се държи добре, докато пътуваме.
— Какво правихте горе толкова време? — Сара излезе от салона и изгледа подозрително Матю. Подобно на Галоуглас, възгледите й за официалното облекло бяха ограничени. Носеше дълга бледолилава риза, която покриваше бедрата й, и бежов панталон, достигащ до глезените. — Тъкмо си мислехме дали да не организираме издирване.
— Даяна не можеше да си намери обувките — обясни Матю и хвърли извинителен поглед към Виктоар, която стоеше недалеч с поднос питиета. Разбира се, тя беше оставила обувките ми до леглото.
— Това не е характерно за Виктоар — присви очи Сара.
Кора изкряска, затрака със зъби в знак на съгласие и издиша през ноздрите си, така че по каменния под се посипа дъжд от искри. За щастие, нямаше килими.
— Честно, Даяна, не можа ли да донесеш от елизабетинска Англия нещо, което да не е такава беля? — И Сара изгледа кисело Кора.
— Какво например? Снежен глобус ли?
— Първо, от кулата ме заля вещерска вода. А сега си имам дракон в коридора. Така е, като имаш вещици в семейството. — Изабо се появи в светъл копринен костюм, който идеално отиваше на цвета на шампанското в чашата, която взе от Виктоар. — Понякога си мисля дали Паството не е право да ни държи разделени.
— Питие, мадам Дьо Клермон? — обърна се към мен Виктоар, спасявайки ме от нуждата да отговарям.
— Благодаря — отвърнах. На подноса й освен виното имаше чаши с лед, син пореч и ментови листа, залети с искряща вода.
— Здравей, сестро. — Веран влезе в салона след Изабо, обута във високи до коленете черни ботуши и изключително къса черна рокля без ръкави, която оставяше по-голямата част от перленобелите й крака оголени, както и върха на ножницата на бедрото й.
Запитах се защо Веран е решила, че трябва да вечеря въоръжена. Вдигнах нервни пръсти и измъкнах златния връх на стрелата, който се беше скрил в деколтето ми. Чувствах го като талисман и ми напомняше за Филип. Студеният поглед на Изабо се спря върху него.
— Мислех си, че тази стрела е изгубена завинаги — тихо рече тя.
— Филип ми я даде в деня на сватбата. — Понечих да сваля верижката, тъй като си помислих, че стрелата е нейна.
— Не. Беше на Филип и той е пожелал ти да я носиш. — Изабо нежно сви пръстите ми около износения метал. — Трябва да я пазиш, детето ми. Много е стара и трудно може да се замени.
— Вечерята готова ли е? — избумтя гласът на Болдуин до мен с внезапността на земетресение и обичайното му нехайство към нервната система на топлокръвните.
— Готова е — прошепна в ухото ми Ален.
— Готова е — лъчезарно казах аз и лепнах усмивка на лицето си.
Болдуин ми подаде ръка.
— Да вървим, Матю — промърмори Изабо и поведе сина си.
— Даяна? — подкани ме Болдуин, все така протегнал ръка.
Изгледах го с ненавист, подминах ръката му и тръгнах към вратата след Матю и Изабо.
— Това е заповед, а не молба. Продължавай да не се подчиняваш и ще ви предам и двамата с Матю на Паството, без изобщо да се замислям — заплашително каза Болдуин.
За миг си помислих дали да не се противопоставя. По дяволите последствията. Направех ли го, Болдуин щеше да победи. „Мисли — напомних си аз. — И остани жива.“ Накрая поставих длан върху неговата, вместо да го хвана под ръка като съвременна жена. Очите на Болдуин леко се разшириха.